— Е, и? — прозина се момичето.
— Трябва да предам редакцията си до четири дена! Ако не успея да я довърша, снимките няма да могат да започнат навреме!
— Че какво толкова?! Ще почакат! — махна с ръка тя. — Та ти си Филип Оукланд! Ще те почакат, за бога!
— Не, няма! — извика той. — Тук става въпрос за договори, Лола! Става въпрос за отговорности и за това да държиш на думата си! Става въпрос за това, че хората разчитат на теб!
— Че тогава пиши! Какво ти пречи?
— Ти!
— И с какво толкова ти преча? Седя си тук кротко и гледам телевизия! — възмути се Лола.
— Именно! А аз не мога да се концентрирам, когато телевизорът работи!
— И откъде накъде аз да спирам да правя онова, което искам да правя само за да можеш ти да започнеш да правиш онова, което искаш да правиш?!
— Защото аз трябва да го правя! — опита се да изтъкне очевидното той.
— Но ако не искаш да го правиш, ако това не те прави щастлив, то тогава не го прави! — продължаваше по странната си логическа нишка Лола.
— Виж какво, просто изключи телевизора, става ли? Или поне го намали мъничко!
— Ти да не би да ме критикуваш? — изгледа го подозрително тя.
Филип се предаде. Затвори вратата. После пак я отвори и извика:
— Ти също трябва да свършиш някоя работа! Например да отидеш в библиотеката!
— Няма да стане! Току-що си направих маникюра и педикюра! — Протегна крак и размърда пръсти за доказателство. — Нали са прекрасни? — измърка отработено.
Филип се върна примирено на бюрото си. Телевизорът продължи да си гърми. Той зарови пръсти в косата си. Как, по дяволите, бе позволил това да се случи? Та тя бе превзела апартамента му, живота му, концентрацията му. Банята му беше препълнена с гримове. И тя никога не слагаше капачката на пастата за зъби. Нито пък купуваше тоалетна хартия. Когато хартията свършеше, тя използваше хартиени кърпички. И после го поглеждаше обвинително, сякаш се бе провалил в задачата да улеснява живота й. Всеки ден от живота й представляваше една безкрайна оргия от глезотии. Редовните часове при фризьора се редуваха с часове за масаж и с курсове по някакво световно неизвестно азиатско бойно изкуство. По нейните собствени думи всичко това било подготовка за някакво велико, все още неизвестно и неназовано събитие в бъдещето, което било неизбежно и което тотално щяло да промени живота й — събитие, за което трябвало да бъде винаги готова. Винаги готова да попадне в нечий обектив. И колкото и да се стараеше, той не можеше да я накара да се прибере вкъщи.
— Можеш да се прибереш в апартамента си — подхвърляше от време на време.
— Да, обаче твоят е много по-хубав от моя!
— Но пък твоят апартамент е много по-хубав от всичко, за което двадесетгодишните могат да си мечтаят! — изтъкваше очевидното той. — Вместо това повечето ти връстници живеят в покрайнините на Бруклин. Или дори в Ню Джърси. И всеки ден прекосяват реката с ферибота.
— И аз какво съм виновна, а? Да не би да искаш да ме накараш да се чувствам виновна за това как живеят другите?! Няма да стане! Аз нямам нищо общо с техния мизерен живот! И не знам защо изобщо говориш такива глупости!
Филип се бе опитвал да й обясни, че човек би трябвало да се чувства виновен за трудностите и проблемите, с които живеят другите, защото така разсъждават почтените хора, хората със съвест. Но всеки път, когато заговореше по този въпрос, тя заявяваше, че чувството за вина било наследство на неговото поколение, не на нейното. Изтъкваше, че била дете на избора — родителите й са избрали да я създадат. За разлика от предишните поколения, когато жените не са имали никакъв друг избор, освен да раждат деца, а после си го изкарвали на децата, задето са дошли на този свят. И стоварвали цялата вина върху тях!
Което го бе навело на заключението, че да спориш с Лола, е все едно да спориш с извънземен.
Сега той стана, пак отвори вратата и пак извика:
— Лола!
— Ама какво ти става днес? — извика и тя. — Не съм ти направила нищо! Просто си в лошо настроение, защото писането ти не върви! Но не смей да стоварваш вината върху мен! Няма да ти позволя!
Изправи се.
— Къде отиваш? — попита я той.
— Навън.
— Хубаво — извика и затръшна вратата. Но сега той се чувстваше виновен. Да, тя беше права — наистина не му беше направила нищо. Той наистина беше просто в лошо настроение. За какво — нямаше представа.
Пак отвори вратата. Тя тъкмо нахлузваше пантофките си.