— Това беше преди много години. А и никога не съм казвал, че съм влюбен в теб! — отсече той и автоматично осъзна грешката си.
— Така ли? Значи не си влюбен в мен, а? — скочи тя на следващата октава.
— Не съм казвал, че не съм влюбен в теб. Все пак се познаваме едва от два месеца!
— Повече! От десет седмици! Минимум!
— Окей — въздъхна Филип. — Десет седмици. Има ли някаква разлика?
— А в нея беше ли влюбен? — продължи да настъпва Лола.
— Стига, котенце! Държиш се глупаво! — Приближи се до нея, но тя се опита (не много силно обаче) да го отблъсне. — Слушай какво! Аз много, много те харесвам! Но все още е твърде рано да кажа, че те обичам!
Тя отново скръсти ръце пред гърди и отсече:
— Тогава те напускам!
— Лола! — примоли се той. — Какво искаш от мен?
— Искам да бъдеш влюбен в мен! И искам да отида на онова парти за Хелоуин!
Дълбоко облекчен, че разговорът се измести от темата за чувствата му, той изрече:
— Щом толкова искаш да отидем, ще отидем!
Това като че ли я умилостиви и тя пъхна ръце в дънките му. Разкопча ципа и клекна. Неспособен да се съпротивлява, той зарови пръсти в косата й. В някакъв момент тя извади пениса му от устата си, вдигна очи към него и попита:
— Ще облечеш ли костюм?
— Ъ?
— За Хелоуин!
— Става — кимна той със затворени очи. Бе готов на всичко за една свирка в повече.
Необичаен студ скова града в седмицата преди Хелоуин. Живачният стълб на термометрите се свлече до нулата, което автоматично потвърди хипотезите на противниците на глобалното затопляне. За Тайър Кор обаче времето бе просто поредното оправдание за перманентно гадното му настроение. Той не притежаваше зимно палто, а студеният въздух му напомни, че му предстои да изкара третата си нюйоркска зима, която щеше да го накара отново да намрази студа и направо да възненавиди бизнесмените с дългите им кашмирени палта, топлите кашмирени шалчета и скъпите затворени кожени обувки с дебели подметки. Тайър мразеше всичко, свързано със зимата — гигантските локви киша, обрамчили бордюрите, мръсотията и калта в метрото и издутото яке, пълно с изкуствена вата, което бе принуден да облече в мига, в който температурите паднат под пет градуса. Единствената му защита срещу мразовитото време беше това идиотско скиорско яке — подарък от майка му за рождения му ден през годината, когато той се премести да живее в Ню Йорк. Толкова се вълнуваше от подаръка мизерницата! Плоските й кафяви очи излъчваха рядко срещаните искрици на нетърпеливото очакване — и той се бе депресирал, защото майка му бе жалка, но и се бе вбесил, защото не можеше да избяга от факта, че е неин син. Но каквото и да направеше Тайър, тя пак го обичаше. Обичаше го, макар да нямаше дори бегла представа за това кой е той и какво всъщност мисли за нея. Неразбирането й бе стигнало дотам, та да предположи, че той ще хареса скиорското яке заради практичността му — и точно това наля последната капка в чашата на търпението му, така че след това му се бе наложило да удавя бесовете си в още много чаши, но с алкохол, подпомогнат от няколко дози трева. Ала когато пристигна зимата, той облече якето. Не разполагаше с нищо друго за този сезон.
В средата на деня в средата на седмицата, когато (както смяташе той), потиснати от неблагодарната си работа, повечето хора в Америка лъжеха компаниите си, че работят, Тайър Кор хвана метрото до Петдесет и първа улица и измина пеш разстоянието до Петдесет и втора и хотел „Четирите сезона“, където щеше да се тъпче с хайвер и да се налива шампанско под претекст, че отразява събитията, с които богатите и привилегированите запълваха изобилието си от свободно време.
Такива обеди се провеждаха всяка седмица и за Тайър това бе третият от известно време насам. Конкретно този бе в чест на промоцията на някакъв филм (независим, най-вероятно добър и още по-вероятно — скучен). От гостите се очакваше да обсъждат филма — подобно на онези читателски клубове за жени на средна възраст, в какъвто членуваше и майка му — но, също като в тях, разговорите рядко опираха до основната тема. Всички се надпреварваха да си правят комплименти колко са страхотни, приказни и божествени — нещо, което Тайър особено ненавиждаше, тъй като за него те бяха дърти, плашещи и неориентирани. Въпреки отношението си обаче той бе успял да си извоюва редовна покана за тези светски събития благодарение на хрумването си все още да не пуска никакъв отзив в „Снаркър“. Е, все някой ден трябваше да го направи. Но междувременно възнамеряваше да не пропусне нито една от благинките на безплатния обяд.