За да съхрани анонимността си, Тайър се стараеше винаги да пристига преди другите. Сега той си съблече омразното скиорско яке и тъкмо го подаваше на гардеробиера, когато забеляза зад себе си не кого да е, а Били Личфийлд! При вида на Били Личфийлд сърцето на Тайър се изпълни с жлъч и гняв. По негово мнение Били бе живото доказателство за това какво може да се случи с човек, ако направи грешката да остане твърде дълго в Ню Йорк. Каква беше целта на този човек? Доколкото можеше да се види, той като че ли не вършеше нищо друго, освен да ходи по партита. Не се ли отегчава? Тайър ходеше по подобни събития едва от две години и вече едва издържаше. Казваше си, че ако не внимава, времето ще отлети неусетно и той ще свърши като Били Личфийлд.
На всичко отгоре сега Били бе видял якето му!
— Здравейте, млади човече! — поздрави учтиво Били.
— Здрасти — промърмори Тайър. Няма начин Били Личфийлд да поменеше името му. Подаде агресивно ръка, с което принуди Били да я поеме, и отсече: — Аз съм Тайър Кор. От „Снаркър“.
— Много добре знам кой сте, младежо! — отвърна любезно, но твърдо Били.
— Хубаво — кимна Тайър.
Изгледа презрително Били и хукна нагоре по стълбите прескачайки по две стъпала, за да напомни на стареца — а и на себе си — основната разлика между тях: младостта и енергията. Накрая зае обичайното си място на бара, откъдето можеше да наблюдава и да подслушва на воля, и най-вече — да остане почти незабелязан.
Докато подаваше палтото си на гардеробиера, Били си каза, че би било по-добре, ако не му се беше налагало да стиска ръката на този Тайър Кор. Какво правеше тук този младеж? Каква работа имаше? Били бе наясно, че Тайър Кор е блогър в един от онези зложелателни нови уебсайтове, които наизскачаха през последните няколко години и които засипваха света с омраза и язвителност, нетипични за цивилизования Ню Йорк. Били не виждаше никакъв смисъл нито в нещата, които тези блогъри пишеха, нито в коментарите на техните читатели. Нито едно от съмнителните им умотворения не изглеждаше като излязло изпод човешка ръка — или поне от ръката на човеците като такива, каквито Били ги познаваше. Точно това бе главният проблем на интернет — колкото повече светът се отваряше, толкова по-неприятни се оказваха хората.
Това бе една от причините, поради които бе започнал да гълта хапчета. Добрият старомоден прозак.
— Вече двадесет и пет години хората го вземат и са доволни от него. Дават го дори и на бебета — бе подчертал психиатърът. — А вие страдате от анхедония. Неспособност за изпитване на удоволствие.
— Не мисля, че е неспособност за изпитване на удоволствие! — бе възроптал Били. — По-скоро е ужас от света около нас!
Кабинетът на доктора се намираше на Единадесета улица, в малък двустаен апартамент.
— Мисля, че вече сме се виждали — бе отбелязал психиатърът при първата им среща.
— Така ли? — стресна се Били. Надяваше се това да не е истина, молеше се двамата с психиатъра да нямат общи познати.
— Познавате майка ми.
— Виж ти! — отбеляза Били с надеждата, че ще го откаже от по-нататъшно задълбочаване. От друга страна, усети странно успокоение от тази информация.
— Си Си Лайтфут — уточни докторът.
— О, ясно! Си Си значи. — Да, той познаваше Си Си много добре. Беше муза на един прочут моден дизайнер, който почина от СПИН. От времето, когато дизайнерите все още имаха музи. Боже, колкото му липсваха тези времена! — Как е майка ви?
— Все още щъка — отговори психиатърът със странна смесица от отчаяние и радост. — Поддържа си едностайния апартамент тук, но не забравя и къщата в Бъркшир. Всъщност, като че ли повечето време изкарва там.
— И с какво се занимава? — полюбопитства Били.
— Все още е много активна. Занимава се с благотворителна дейност — спасява коне.
— Колко благородно! — отбеляза Били.
— А вие как се чувствате? — бе попитал докторът.
— Не много добре.
— Значи сте дошли точно където трябва. Ще ви помогнем да се почувствате добре за нула време!
И тогава му предписа хапчетата, които наистина действаха! Е, не че ти решаваха проблемите, нито ги караха да изчезват като с вълшебна пръчица. Но поне ти помагаха да не ти пука за тях.
Сега Били приседна на бара и си поръча чаша вода. Погледна към Тайър и незнайно защо го съжали. Какъв ужасен начин да си изкарваш прехраната! Младежът сигурно беше изпълнен със себеомраза. Двамата бяха на не повече от метър един от друг, но ги разделяха над тридесет години познания и житейски опит — подобно на два континента, чиито народи нито разбираха обичаите и традициите си, нито искаха да ги разберат. Но Били реши, че това не е негов проблем, грабна си чашата с вода и отиде да побъбри с гостите.