След края на обяда Тайър Кор се върна в своя апартамент. След блясъка на „Четирите сезона“ обиталището му се стори особено депресиращо. Прозорците бяха затворени, а свистенето на парата от стария радиатор можеше да се мери по гадост единствено със свистенето от отворената уста на съквартиранта му Джош, изпружен върху купчината дрехи в ъгъла, която той наричаше свое легло.
Кого заблуждаваше Тайър? Та Джош бе неудачник — никога нямаше да може да пробие в този град. Справяха се единствено мошениците като Пол Райе, който си седеше самодоволно в гигантския си апартамент на Пето авеню и съзерцаваше глупавите си риби, докато красивата му и интелигентна съпруга, която безсъмнено беше твърде добра за него, бе принудена да прекарва времето си в разглеждане на измислено изкуство с онова леке Били Личфийлд. В това състояние на морално възмущение Тайър се насочи към стаята си и седна пред компютъра, готов да засипе с огън и жупел всички от породата на семейство Райе, Били Личфийлд и гостите на обяда в „Четирите сезона“. Обикновено справедливият му гняв успяваше да издържи поне петстотин думи в унищожително хиперболичен стил, ала ето че днес той неочаквано стихна, изместен от рядко за него философско съзерцание на проблема. Спомни си лицето на Ана-Лиза, спомни си усмивката й, спомни си съвсем искрената й възхита от качествата му и тоталното й неведение за неговите намерения. Да, той наистина „мразеше“ онези хора, но не беше ли дошъл в Ню Йорк точно за това? Не бе ли дошъл, за да стане като тях?
Напомни си, че е следващият Франсис Скот Фицджералд, който някой ден ще напише своя Велик американски роман, и всички ще се прекланят пред гения му. А междувременно Ана-Лиза Райе може да бъде неговата Дейзи Бюканън.
И сега той написа следното:
„От време на време съдбата те среща с някое същество от женския вид, което е толкова естествено, искрено и прекрасно, че започваш да се питаш дали в крайна сметка не е добре да поиздържиш още мъничко в този адски казан, наречен Ню Йорк.“
Два часа по-късно знакът на блога му се появи по „Снаркър“ и му спечели двадесет долара.
А междувременно Минди Гуч също работеше по своя блог. Седнала в офиса си в центъра на Манхатън, тя написа: „Когато синът ми се роди, установих, че не съм Супержена. Особено по отношение на емоциите ми. Внезапно аз вече не притежавах емоционална енергия за всички около мен, включително за съпруга ми. Всичките ми чувства се насочиха към сина ми. Тогава научих, че емоциите ми са ограничени, а не безгранични. И синът ми ги изчерпа. Докрай. За съпруга ми не остана нищо. Знаех, че би трябвало да се чувствам виновна. И наистина се чувствах. Но не поради правилната причина. Чувствах се виновна, защото бях напълно доволна от това състояние на нещата!“
Изпрати файла на асистентката си. А след това започна да сърфира през обичайната си порция блогове: „Хъфингтън поуст“, „Слейт“, „Грийн Тъм“ (някакъв невзрачен сайт за градинарство, който Минди намираше за необичайно успокояващ), и накрая, събирайки сили за поредния шок и ужас — „Снаркър“.
Всяка седмица „Снаркър“ сипеше подигравки за блога й в специална рубрика, наречена „Криза на мамите в средната възраст“. Знаеше, че не е никак здравословно да чете подобни злостни коментари за себе си (някои от които твърдяха директно: „Мразя я! Дано пукне!“), но не можеше да се въздържи. Коментарите подхранваха нейните любими демони — на себеомразата и неувереността. Според нея това бе емоционалната версия на рязане на вените. Правиш го, за да почувстваш нещо. А да се чувстваш отвратително е по-хубаво, отколкото да не чувстваш нищо.
Днес обаче нямаше нищо за нея. Минди бе облекчена — но и леко разочарована. Какво щяха да правят довечера с Джеймс, щом нямаше да може да му се накрещи?! Но ето че тъкмо когато се канеше да затвори уебсайта, когато се появи нещо ново. Минди прочете първото изречение и се смръщи. Всичко беше за Ана-Лиза Райе. И за Пол Райе. И за неговия аквариум.
Точно това бе последното, което трябваше да се случи. Минди бе дълбоко убедена, че що се отнася до № 1, най-добрата реклама е липсата на реклама.
Рано на следващата сутрин Минди зае позиция зад шпионката на вратата си в дебнене на Пол Райе. Възнамеряваше да се изправи пред него в момента, в който отива на работа. Верният й кокершпаньол Скипи бе заел позиция до краката й. Може би от атмосферата в дома им, а не поради някакъв пропуск в характера, но Скипи се бе сдобил с един злобничък навик. Часове наред се правеше на гальовно и сладко кутре, а после, най-внезапно, нападаше яростно.