Точно в седем часа сутринта Пол Райе излезе от асансьора. Минди отвори и извика:
— Извинете!
— Какво? — обърна се смръщено съседът й.
В този момент Скипи се изстреля от вратата, оголи зъби и ги заби право в крачола на скъпия панталон на Пол Райе. Той се опита да изтръска кученцето от себе си, но то не помръдваше. Трябваше да дойде стопанката му, за да го изтегли.
— Мога да ви съдя за това! — извика Пол Райе.
— Не можете! Кучетата са напълно законни в тази сграда! — просъска Минди и също оголи зъби. — Но за рибките не съм много сигурна! О, да! — кимна зловещо тя, забелязвайки изненадата, изписана по лицето на богаташа. — Знам всичко за вашия аквариум! В тази сграда няма никакви тайни!
Врътна се важно, влезе в апартамента си и затвори вратата. После се наведе, гушна кученцето и му прошепна:
— Браво! Добро момче!
Така бе положено началото на една традиция.
Купонът за Хелоуин, за който Лола толкова настояваше пред Филип, в крайна сметка не се оказа в хотел „Бауъри“, а в една изоставена сграда на съседната пряка. Лола беше облечена като проститутка — със сутиен и бикини на пайети, мрежести чорапи и обувки на високи токове. Изглеждаше невероятно — като момиче от корицата на мъжко списание.
— Сигурна ли си, че искаш да излезеш така? — попита Филип.
— Как?
— Та ти си практически гола!
— Не повече, отколкото съм на плажа — отсече Лола и метна една боа от пера около врата си. — Така по-добре ли е?
За да отговори на очакванията й, Филип се бе облякъл като сводник — с костюм на райета, слънчеви очила с бели рамки и шапка с тясна периферия. От Осма улица Лола му беше купила огърлица от изкуствени диаманти, на която висеше череп, инкрустиран с изкуствени диаманти.
— Не е ли готино, а? — кудкудякаше тя, докато отиваха към мястото на купона.
Улиците бяха пълни с празнуващи, облечени във всевъзможни карнавални костюми. „Да, наистина е готино“ — помисли си Филип, като хвана ръката й. Вече не си спомняше откога не си беше позволявал да се отдава на подобни глупави забавления. Какво се бе случило с него? Откога бе станал толкова сериозен?
— Сигурна съм, че много ще харесаш Тайър Кор! — изписка тя, като го дърпаше, за да върви по-бързо.
— Кой е той? — попита, но забелязвайки раздразненото й изражение, добави: — Да бе, сещам се. Младият импресарио, който иска да става писател.
— Той е писател! — натърти Лола. — Пише всеки ден за „Снаркър“!
Филип се усмихна. Лола изглеждаше напълно неспособна да направи разлика между твореца и занаятчията, между истинското и фалшивото. В нейното съзнание „блогър“ бе същото като „писател“, а звездата от някое риалити шоу бе равностойна на актриса. Принуди се да си напомни, че вината не е в нея, а в поколението й. Връстниците й бяха израснали сред културата на настъпателната демокрация, където всички са едни и същи и всички са победители.
Пред немощната стара сграда се бе събрала огромна тълпа. Филип сграбчи ръката на Лола и си проправи път напред с лакти. На входа бяха застанали двама типове с лица, целите в пиърсинг, травестит с розова перука и самият Тайър Кор, пушещ цигара. Тайър разтърси дружески ръката на Филип и отбеляза:
— Купонът е разрушителен, човече! Казаха, че утре сутринта започват да събарят сградата, затова ние ще се постараем да им помогнем! Поне докато се появи полицията, разбира се.
Филип и Лола преминаха през входа и се заизкачваха по дървена стълба. Димът се носеше на талази в застоялия въздух, а самотната крушка не вършеше почти никаква работа. От някъде се дочу рев от повръщане, но то бе бързо сподавено от гърмящата от горния етаж музика. Вътре беше претъпкано от народ.
— Какъв е смисълът на всичко това? — изрева Филип в ухото на Лола.
— Няма такъв. Не е ли страхотно?! — извика с блеснали очи тя.
Проправиха си път до импровизирания бар, където им подадоха бърканица от водка и боровинков сок, без лед. В пластмасова чаша.
— Кога можем да се измъкнем оттук? — опита се да надвика ревящата музика Филип.
— Та ние едва дойдохме! Да не би да искаш да си тръгваш?
Филип се огледа. Тук не познаваше никого. Всички около него бяха млади, с гладки лица, пълни торби с номера и превземки, надвикващи се като обезумели. А музиката… Всъщност не беше музика. Беше някакъв нечовешки гърмящ звук, без никаква определена мелодия, и пробиваше мозъка му като шиш. При все това те се опитваха да танцуват — движеха бедра, без да помръдват горната част от телата си. „Не, не мога!“ — каза си Филип.