— Лола! — извика в ухото й той. — Прибирам се!
— Не! — изпищя тя.
— Ти остани! Забавлявай се! Ще те чакам у нас след час!
Докато вървеше обратно към № 1, Филип се чувстваше едновременно облекчен и объркан. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да стои на онова претъркано, горещо, мръсно парти. И те наричат това забавление? Вярно, когато беше на двадесет и две, той също беше ходил по партита. Обаче те наистина бяха забавни! Правеха си ловни обиколки с лимузините, прекарваха нощите си в тесни, пълни догоре с цигарен дим клубове или в огромни зали, където всяка вечер имаше различен декор. Имаше и един клуб в една стара църква, където можеше да потанцуваш върху олтара, и още един, където пък имаше изоставен подземен тунел — идеалното място за любителите на наркотици. По негово време Манхатън беше една огромна дискотека, където винаги имаше музика, винаги някъде се вихреше парти. Спомни си как в една гореща августовска нощ двамата с Шайфър бяха нахълтали неканени на купон на травестити в изоставения док на река Хъдсън, където няколко души паднаха в реката и после трябваше да бъдат спасявани от пожарникарите. Шайфър и той се смяха толкова много, че накрая се разплакаха от смях. „Хей, момченце! — бе извикала тя, приведена на две от смях. — Какво ще кажеш никога да не спираме! Какво ще кажеш никога повече да не ходим на работа и непрекъснато да обикаляме по купони! Няма ли да бъде страхотно? А когато ни писне, ще се оттеглим в някоя стара ферма във Върмонт!“
„Какво стана с онези хубави дни?“ — запита се той. Докато минаваше покрай огледалото във фоайето на № 1 той зърна отражението си и осъзна, че прилича на глупак — мъж на средна възраст, преструващ се на младеж. Кога бе остарял толкова много?
— Филип? — чу той глас зад гърба си. — Филип Оукланд, ти ли си това? — Последвано от познатия звънък смях.
Обърна се. Шайфър Даймънд бе влязла във фоайето и стоеше пред него със сценарий, притиснат към гърдите си. Очевидно се връщаше от снимки, защото беше все още със сценична прическа и грим. Беше облечена с дънки, космати ботуши и ярка оранжева парка. Около врата й бе завързано бяло кашмирено шалче. Изглеждаше добре — присмехулното й, развеселено изражение му напомни за първата им среща. Как стана така, че тя изобщо не бе остаряла, докато той се бе превърнал в такава безспорна жертва на времето?
— Момченце? — продължи да го задява тя. — Да, това наистина си ти! Но какво си облякъл, за бога?
— Днес е Хелоуин — промърмори Филип.
— Да, знам. Но като какъв си се маскирал?
Неочаквано и за себе си, Филип се ядоса.
— Нищо! — тросна се той и натисна бутона за асансьора.
Вратите му се отвориха и двамата влязоха.
— Шапката ми харесва — отбеляза Шайфър. — Обаче теб никога не те е бивало да се правиш на друг човек, Оукланд!
Асансьорът спря на нейния етаж. Тя огледа за последен път маскировката му, поклати глава и излезе. И отново изчезна от живота му.
Докато висеше в компанията на Тайър, Лола напълно изгуби представа за времето. Тайър очевидно познаваше всички и непрекъснато я представяше на този и онзи. После тя приседна в скута му и той прошепна:
— Знаеш ли, че ме втвърди!
След това се появи и Франческа. Двете с Лола излязоха на стълбите и попушиха марихуана. А после откриха някой с бутилка водка. Един от високоговорителите изпадна от прозореца. Купонът продължаваше.
В три през нощта стаята се изпълни с червено-белите светлини на полицейските коли. Ченгетата нахлуха със запалени фенери и Лола хукна надолу по стълбите. Избяга директно на Трето авеню. На Пета улица спря, осъзнавайки, че е съвсем сама в мразовитата нощ. Потръпна от студ. Краката я боляха, устата й съхнеше и мозъкът й не беше в състояние да роди нито една нормална мисъл.
Тръгна отново, обгръщайки тялото си с ръце в опит да се постопли. По-нататък забеляза хора и таксита и едва тогава се усети, че е почти гола. „Жесток задник имаш! Направо ми идва да го изхрускам!“ — й бе повтарял Тайър почти през цялата нощ. Ако не беше Филип, сигурно щеше да тръгне с Тайър. Но пък щеше да откачи в онзи негов мизерен апартамент с отвратителния Джош непрекъснато около тях. Ех, съдба! Намираш си тип, който се оказва подходящ, само за да разбереш, че живее на неподходящо място! Лола знаеше, че никога не би могла да живее по този начин. Както би казала майка й: „Това не е живот — това е оцеляване!“