Глава 13
Пред къщата му стражите се поклониха и отвориха портата. Зинал в прозявка коняр отведе коня му. Всичко бе потънало в тишина. Докато крачеше към спалнята си, Сано за пореден път почувства колко пуст и самотен е животът му. Отново си помисли за Аой, но побърза да отхвърли образа й от съзнанието си. Не искаше да си признае, че цял ден бе очаквал с нетърпение срещата им.
Спря пред голямата стая за гости изненадан — вътре светеше. Отвори вратата и замръзна.
Вътре пред олтара, където горяха свещи и димящ тамян изпълваше въздуха с мускусна сладост, бе коленичила Аой. Печката с дървени въглища пръскаше уют и топлина. Аой отвърна на погледа му с учтива усмивка и особената й красота отново плени сърцето му. Потиснатостта и умората му изчезнаха и той се почувства невероятно бодър. Неясни тръпки на вълнение го накараха да настръхне. Къщата му сякаш се превърна в храм, а Аой — в жива богиня. Разумът потъна в сън и забрава. Не попита как Аой бе разбрала, че трябва да дойде при него, как бе успяла да влезе в къщата. Просто пристъпи напред и коленичи до нея пред олтара, оставяйки мечовете на Тозава отгоре. Целият свят сега се концентрира единствено в тази стая, около него и Аой. Бездиханен, зачака отговора й.
Тя взе първо дългия меч, галейки захабената му ножница с нежни дирещи пръсти. Сано неволно си представи как ръцете й обсипват с ласки тялото му. После тя бавно извади меча от ножницата. Възбудата му нарасна и изду препаската на слабините му. Когато тя поднесе меча към устните си и близна лъскавата стомана, нов прилив на желание го заля и тласна кипнала кръв във вените му. Той с усилие устоя на порива да протегне ръце и да я прегърне. После Аой повтори действията си и с късия меч, а Сано безмълвно я следеше с трепетен поглед. Тя притвори очи и отметна назад изящната си шия вглъбена и съсредоточена. Изглеждаше така, сякаш споделяше неговото удоволствие. Миг по-късно върна мечовете в ножниците им и ги задържа в дланите си. Неясните й стонове усилиха възбудата на Сано. После се разнесе в смях — невъздържан, стъписващ мъжки смях.
— За Бога! — тя се озърна. — Ама Йошивара е точно това, което говорят за нея. Ох, гледай, гледай! Виж, какви красавици са насядали по прозорците… — всичко у нея сега бе типично за един самурай. Резкият й глас, поклащането на раменете, докато тялото й имитираше ходене; предизвикателният смях, отправен към въображаемите куртизанки. Сякаш духът на Тозава се бе вселил в нея. Сано почти си представи непознатия ронин, вървящ срещу него. Като съвършен актьор Аой успя да внуши дори усещане за веселието, което цареше в квартала на удоволствията. — О, да, подходящо място един истински мъж да завърши своето дълго пътуване! — тя отново прихна със смеха на Тозава. — А и проститутката си я биваше… Точно каквато я исках… — гласът на Аой рязко изгуби мъжествеността си, промени се и прозвуча някак странно познато. Тя се усмихна майчински и в същото време прелъстително, а тялото й сякаш изведнъж натежа от плът. Сано трепна, разпознал Лястовицата. — Угрижен си, нали? Искаш ли да ми разкажеш?
Сано бе видял голяма част от уменията на Аой, но сега отново изтръпна пред тези необясними, свръхестествени способности. Разумът се разбунтува; прищя му се да извика, да спре ритуала…
Аой върна мечовете върху олтара, обхвана с ръце сочните си гърди и започна да ги притиска и да мачка зърната им.
— Ела — изрече тя сладостно, усмихвайки се окуражаващо. — Ела, побозай от гърдите ми, господарю мой. Потопи се в мен и открий извора на удоволствието и покоя… — кимоното й прошумоля и тя разтвори колене. — Влез в моята небесна обител… — гласът й се сниши до съблазнителен шепот. — Забрави грижите си за една нощ! Ела при мен.
Нов прилив на желание заля Сано, но той си наложи да преодолее плътските помисли и да се обърне към духа с въпроса:
— Тозава сан, какво се случи след това?
Приликата с Лястовицата изчезна от лицето на Аой, ръцете й отново грабнаха мечовете и изражението на Тозава се възвърна, изкривено от гняв и обида.
— Приготвих се да тръгна към Едо — прозвуча самурайският глас на Тозава. — Бях уморен… Пиян… Той ме нападна точно когато развивах препаската си да се изходя… Посегнах инстинктивно към мечовете си, но жалкият собственик на „Върховна наслада“ ми ги беше отнел. Горкият аз… изоставен и беззащитен… се простих с живота си — единственото, което ми бе останало на тоя свят, след като господарят ми ме прогони… — лицето на Аой се сгърчи и гърдите й захриптяха от мъчителните скръбни ридания на мъжа.