— Ами, ъ-ъ, да, Янагисава сан — обади се несигурно шогунът, — нещо трябва да се направи за остров Садо… — и отправи към Сано поглед, пълен с упрек и в същото време с извинение. Очевидно не бе забравил себеотрицанието, с което Сано му бе спасил живота, но нямаше силата и смелостта да се противопостави на Янагисава. Сано вече усещаше поклащането на кораба, който го отнасяше към Садо, когато шогунът рече: — Сосакан Сано, работата ти е незадоволителна. Но аз съм великодушен. Давам ти още пет дни да заловиш Убиеца Бундори. Ако се провалиш, тогава ще изпробваш… ъ-ъ… уменията си като управител на затвора в Садо. Свободен си!
Глава 15
Още пет дни — да залови убиеца, да възобнови спокойствието и реда в Едо и да се спаси от опозоряване.
Сано напусна заседателната зала и се втурна към архива на двореца, за да провери дали Ногучи е открил потомците на генерал Фудживара. Чиновниците там му казаха, че приятелят му все още прави проучване в министерството на храмовете и гробниците. Сано яхна коня си, оседлан и запасен за дълго пътуване, взе още един от конюшнята и се отправи към полицията. Единствено новата следа, открита от Аой, обещаваше бърз успех. Щеше да се нуждае от помощ, за да открие къщата и да залови убиеца, а не знаеше дали Хирата изобщо притежава кон.
— В своето видение Аой описа как убиецът минава по висок мост над широка река — каза Сано на Хирата, докато двамата яздеха по моста Рьогоку. Огромната дървена арка прехвърляше река Сумида и свързваше Едо със селскостопанските райони Хонджо и Фукагава на източния бряг.
— Гомен насай, много съжалявам, Сано сама, но не успях да намеря заподозрян или нови свидетели — отвърна Хирата.
— Да се надяваме, че след тази вечер това няма да има значение.
Стигнаха до източния бряг на реката, където бяха разположени складове, кейове и докове. По-навътре се виждаха скупчени къщи, магазини и открити пазари, които представляваха едно кипящо от живот предградие. На север се издигаше Екоин — Храмът на безпомощността, построен върху гробовете на жертвите от Големия пожар преди трийсет и три години. Сано пое на юг по успоредния на реката път.
— Аой видя убиеца да минава край купчини дърва и канали с плаващи по тях трупи — обясни той.
Хирата кимна:
— Дъскорезницата в Хонджо.
Пътят свърши при река Татекава, малък приток на Сумида. В складовете за дървен материал, разположени по бреговете й, работници режеха и рендосваха греди и товареха готовите дъски на шлепове. Утринният въздух бе напоен с мирис на прясно дърво. Каналите бяха задръстени от трупи, докарани от източния бряг. Снажни мъже ходеха по тях, сякаш, стъпваха по твърда земя, и направляваха движението им с прътове.
Сано разпитваше дървосекачите дали не знаят някоя изоставена къща в мочурищата, която да прилича на самурайски шлем.
— Нищо такова няма наоколо — отвръщаха те неизменно.
Обезкуражен, той поведе Хирата отвъд складовете, към откритата блатиста местност. Скоро откриха тесен път, обрасъл с лилиум, джинджифил и женшен.
Докато вървяха на изток, над главите им грачеха гъски и чайки, а из въздуха пърхаха пеперуди. Няколко върби свеждаха грациозните си клони над ширналите се блата. Тук-там се издигаха наколни колиби и Сано спря при една от тях.
— Ще помоля да ни упътят — каза той на Хирата.
Хората от мочурищата се препитаваха главно чрез лов на рапани, змиорки и жаби и събиране на билки, които продаваха в града. Навярно познаваха блатата по-добре от дървосекачите. В отговор на Сановото „Хей, има ли някой?“ на вратата се появи жена в избеляло памучно кимоно и с обветрено загоряло лице. На въпроса за къщата тя отвърна:
— Чувала съм за една изоставена ловна хижа, построена много отдавна от някакъв богат самурай. Самата аз никога не съм я виждала, но мисля, че е натам — и тя махна неопределено на североизток.
Сано се взря в далечината, но видя само ширнало се мочурище.
— Колко е далеч?
— На няколко часа път пеша…
Сано поведе Хирата встрани от пътеката по тясно отклонение в североизточна посока. Придвижваха се трудно, пладне дойде и отмина. Тревога обзе Сано: дали щяха да стигнат до целта си преди часа на кучето? Скоро денят започна да преваля, а те все още се лутаха из блатата. Слънцето все повече се снишаваше на запад. Пухкавите бели облаци първо порозовяха, а после станаха виолетови на фона на пламтящото оранжево небе. Тревите потъмняха и придобиха неясен сив оттенък. Водните птици с крякане накацаха по гнездата си. Захладня. От повърхността на блатата се издигна тънка мараня с мирис на риба и гниеща растителност. До осем вечерта оставаха по-малко от три часа. И тогава Сано зърна в далечината някаква постройка.