Вражеската армия връхлита върху им. Убиецът Бундори слуша виковете, дрънченето на мечове, тропота на копита и цвиленето от ръкопашната схватка между оставените за примамка воини и пътищата на Такеда. Битката кипи все по-близо, тъй като воините примамка почват да отстъпват. Вражеската армия настъпва връз оградата. Внезапно оглушителни гърмежи раздират въздуха; конският тропот заглъхва, виковете преминават в писъци. Такеда е попаднал в капана.
Втора серия пушечни изстрели следва първата. И още писъци; трупове на коне и хора рухват шумно на земята. Убиецът Бундори се смее в екстаз. Владетелят Ода е наредил воините да стрелят на залпове, когато врагът приближи, за да избегнат присъщите недостатъци на аркебуза — малък обхват и дълго време за зареждане.
В този момент зад редиците прозвучава бойна тръба. Убиецът Бундори излиза с коня си иззад оградата и се втурва в галоп сред основната войска. После обръща коня и вади меча си. Десетки вражески воини падат пред него и заливат полето с реки от кръв. Стрелците продължават да обсипват със стрели и куршуми Такеда и воините му. Докато гарнизонът на крепостта Нагашино се втурва да атакува бягащия Такеда в гръб, Убиецът Бундори вече е прегракнал от радостни бойни крясъци.
С негова помощ владетелят Ода побеждава клана Такеда, основните му съперници. Сега вече нищо не стои по пътя му към господство над цялата страна.
Глава 17
Храмът Зоджо — семейна собственост на клана Токугава, бе построен преди близо сто години и заемаше обширна площ в Шиба, южно от Едо. В него живееха над три хиляди свещеници и помощниците им.
Когато двамата с Хирата наближиха храма, Сано бе обзет от усещането, че се връща у дома — тук бе прекарал девет години от живота си като ученик в храмовото училище и познаваше всяка стъпка от местността. Докато яздеше, си мислеше колко нелепо е да пристига тук не за да се срещне с приятелите от момчешките години или с учителите си, а за да разследва ново жестоко убийство. Свърнаха в завоя и Хирата възкликна:
— Вижте!
Запалените каменни фенери осветяваха внушителния двуетажен портал. Зад него още фенери разпръсваха мрака покрай стръмните стъпала към самия храм. Високо над пътя покривите на храмовите параклиси, гробници и спални помещения изглеждаха като призрачни кораби, осветени от фенерите в дворовете долу.
Сано и Хирата спряха при портата и поздравиха тримата мрачни свещеници, въоръжени с дълги копия.
— Убиецът Бундори е бил тук, нали? — попита Сано.
Главният от тях само се поклони и отвърна:
— Негово светейшество игуменът ви очаква, сосакан сама.
Думите му потвърдиха най-черните опасения на Сано. Двамата с Хирата оставиха конете си и тръгнаха след свещеника, който ги преведе през масивна порта до просторно преддверие и ги помоли да изчакат игумена.
Сано бе обзет от такава тревога, че стомахът му се сви на топка. Чудеше се как трябва да разследва убийство, извършено на свята земя, и как да разпитва хората, които са му били учители. Съвсем скоро страничната порта се отвори и игуменът на храма Зоджо влезе със свита от четирима свещеници. С бръснатата си глава стърчеше над подчинените си; епитрахилът от копринен брокат, съответстващ на високопоставения му сан, блестеше и цялата внушителна осанка на игумена възроди у Сано детския страх и благоговение пред наставника, учител и духовен баща. Размениха си учтиви поклони и игуменът рече:
— Сано Ичиро — дълбокият му глас прозвуча благо и напевно, — много време мина от последната ни среща.
— Така е, ваше светейшество — съгласи се Сано и се обърна да представи помощника си Хирата.
В миналото бе разговарял с игумена точно два пъти — на шестгодишна възраст, когато го приемаха в училището, и при завършването на образованието си. Сега забеляза с удивление, че изтеклите шестнайсет години почти не бяха се отразили на външността му. Старчески петна осейваха бръснатото му теме, а гъстите му вежди бяха побелели, но дори и над седемдесетте от него все още струеше младежка енергичност. По овалното му лице не личаха бръчки, а изсечените черти не бяха загубили своята решителност и сила, нито времето бе замъглило ведрите и ясни очи. Внезапно Сано си спомни прощалните думи на игумена към него: „Ти имаш любознателен дух и талант за разкриване на истината, сине мой. Този талант може да бъде благословия, но и проклятие. Дали истините, които ще разбулваш, ще донесат на теб и света мрак и беди или светлина и покой?“ Едва ли игуменът си спомняше техния разговор. С безпардонността на младостта навремето той бе пренебрегнал проницателната забележка на възрастния човек и никога не си бе представял, че ще дойде момент, в който ще оцени опасността в своя съмнителен талант.