— Кое е това момче? — попита Сано.
Игуменът погледна нагоре.
— Кенджи, един от послушниците. Син на фермер. Дошъл в Едо да си търси късмета, след като семейната реколта се провалила. Един от братята го намерил умиращ от глад на улицата и го довел тук.
Щом забеляза погледа на игумена, Кенджи мигом затвори капаците на прозореца и изчезна. Сано се извини и се върна в главния двор.
— Хирата, ей, Хирата — извика той. Дошинът изостави огледа на терена и забърза към Сано. — На горния етаж в лявата спалня има един послушник — казва се Кенджи — каза му Сано. — Мисля, че знае нещо за убийството. Виж дали не можеш да разбереш.
Вероятно уплашеното селско момче щеше да говори по-свободно пред младия дошин, отколкото пред него, пратеника на шогуна. Освен това подозираше, че Хирата притежава и други умения, подходящи за разпит на свидетели — като например способността да буди доверие и да предразполага околните.
Сано се върна при игумена и двамата влязоха в канцеларията на храма — просторно помещение с декоративен таван, вградени шкафове и отрупани с книги и свитъци рафтове. Сано веднага се зае да разглежда кимоната на тайнствената непозната. И двете бяха от фина и скъпа коприна. Едното бе тъмночервено, с пищна бродерия от бели жерави и снежинки, зелени борови клони и оранжеви слънца — подходящо за новогодишния сезон. Другото бе сиво есенно кимоно, изпъстрено с див зюмбюл, есенни треви, бамбук, жълта детелина и диви карамфили. И двете имаха маншети на ръкавите — типичен елемент за съпруги или прехвърлили младостта жени. Дрехите бяха великолепни, но Сано не разбираше от мода и не можеше да каже дали бяха нови или шити отдавна. Не беше и в състояние да прецени дали принадлежат на самурайска съпруга или на богаташка жена. Сгъна одеждите и ги мушна под мишницата си с надеждата, че шивачите от замъка Едо щяха да му кажат кой ги е шил.
Излязоха от канцеларията и тръгнаха надолу по пътеката. Сано видя, че Хирата идва да ги посрещне и води за ръка дребната фигурка на послушника Кенджи.
— Сосакан сама, Кенджи има да ви каже нещо — обяви Хирата.
Щом видя игумена, послушникът отстъпи назад и очите му се окръглиха от ужас. Сано предположи, че момчето не иска да говори пред своя наставник.
— Нека разговарям с Кенджи насаме, ваше светейшество — обърна се той към игумена.
Игуменът кимна и се отдалечи.
— Е, добре, вече си тръгна — обърна се Хирата към я послушника. — Сега разкажи на сосакан Сано какво си видял.
Кенджи преглътна, устните му трепереха. Сано приклекна, за да стане на ръст колкото детето, и му се усмихна окуражително.
— Не се страхувай — успокои го той, но послушникът продължаваше да мълчи.
Методът на Хирата да го накара да говори бе по-безцеремонен — той го перна леко по едното ухо, което стърчеше изпод шапката му, и рече:
— Давай, говори! Иначе ще си изпатиш.
Кенджи го погледна боязливо и избърбори припряно:
— Вчера ходих в града да прося волни пожертвувания, но окъснях доста и когато тръгнах да се прибирам, вече бе съвсем тъмно. Когато пристигнах, другите вече спяха. Покатерих се през прозореца на спалното помещение. Нямах намерение да закъснявам, честно. Моля ви, господарю, няма да кажете на игумена, нали? — и вдигна към Сано умолителен поглед.
— Ще си остане само между нас — отвърна Сано.
— Ох, благодаря, господарю! — с лъчезарната си е усмивка Кенджи се преобрази във весело, жизнерадостно дете. — Аз, такова, закъснях, защото се спрях да гледам един фокусник в Нихонбаши. Беше страхотен! Мяташе ножове и гълташе горящи факли…
— Сосакан сама не се интересува от това! — прекъсна го Хирата. — Кажи му какво си видял на пътя от Едо към храма.
Сърцето на Сано подскочи. Нима Кенджи бе видял убиеца?
— Какво видя, Кенджи?
— Паланкин — отвърна послушникът. — Носеха го четирима здравеняци. Изненадах се, защото всички поклонници, които идват в храма, си отиват преди мръкнало. Никога преди не съм срещал навън по това време пътници или паланкини… Ох! — Кенджи захлупи уста с шепи. — Закъснявал съм само няколко пъти господарю. Честно! — и той събра ръце в покаяние, но очите му искряха дяволито.
— Видя ли кой беше в паланкина? — попита Сано търпеливо.
— Не, вратите и прозорците бяха затворени.
— Видя ли лицата на носачите?
Кенджи поклати глава.