Мацуй се разсмя звънко.
— Не ставай смешен. Телохранителите ми ще гарантират за мен. Но аз разполагам и с друго алиби, което е даже по-добро — моята невинност. Защото аз не съм убиец…
Чуго се втренчи в Мацуй, удивен, че може да лъже с такава съвършена искреност. Той знаеше със сигурност, че търговецът бе убивал. Преди няколко години целият град бе потресен от новината, че един млад търговец е бил посечен в дома на Мацуй, защото домакинът го взел за крадец. Нещата бързо се потулиха, но Чуго успя да разбере, че младият търговец бил главен съперник и конкурент на братовчед му. Фактът, че негов кръвен родственик бе извършил убийство заради чисто финансова изгода, дълбоко го бе огорчил.
Сега Чуго насила върна мислите си към настоящето. В този момент Мацуй вдигна чаша и каза:
— Хайде, братовчеде, нека дадем обет за мълчание, за доброто и на двама ни. В края на краищата кръвните връзки са вечни. Родството свързва дори врагове… особено когато почитат един и същ герой! Нали?
Мацуй загатваше, че в името на общата кръв и на верността към генерал Фудживара всеки от тях трябва да крепи другия и да не поставя под съмнение невинността му.
— Да — съгласи се Чуто мрачно. Той също се нуждаеше от дискретността на Мацуй. — Но не забравяш ли нещо? Има още двама души, които знаят тайната. Ами ако те я издадат?
Мацуй се намръщи:
— Отама може да ни създаде неприятности. Но за другия не се съмнявам… Няма защо да се тревожим, тайната е по-опасна за него, отколкото за нас. Но стига вече с това безсмислено увъртане, Чуго сан. Даваш ли дума да пазиш тайната? — Мацуй поднесе чаша към разтегнатите си в усмивка устни. — Ако не, ще бъда принуден да поискам заема ти…
Чуго впери поглед в презряното същество, с което съдбата и кръвта така позорно го бяха обвързали. После въздъхна. Вдигна чашата и отпи, преглъщайки гнева, омразата и страха си с великолепното саке на Мацуй.
Глава 25
От широката улица за разходка покрай замъка Едо, Сано бе проследил с поглед как Чуго бе влязъл през главната порта в крепостта. Гнетеше го тягостно чувство за поражение. Изчака достатъчно дълго, за да не се излага на риск, и го последва.
Двамата с Хирата не можаха да открият начин да видят или да чуят какво става в магазина, тъй че останаха отвън и когато Чуго и Мацуй се появиха отново, възобновиха следенето. Чуго пое незабавно обратно към крепостта. Вероятно и Мацуй си бе отишъл у дома. Сега Сано трябваше да се заеме с втората си мисия за нощта. Чувстваше се безкрайно уморен, не беше спал от два дни, главата го болеше, а празният му стомах изгаряше. Брадичката му пулсираше болезнено там, където го бе ударил Хирата. Целият му ден бе съпроводен от провали — сринаха надеждите му за престижен брак, не успя да се добере до никакви улики срещу Мацуй или Чуго, разгневи до смърт Янагисава, а тазвечерното дирене отново наклони везните към вината на дворцовия управител.
По пътя към гробницата на клана Токугава гневът и разочарованията му се концентрираха към Аой. Тази вечер ще разбере дали подозренията му към нея са основателни, и ще я накара да си плати за това, че го бе подвела. С неохота си спомни последната им среща — красотата й, копнежът, който бе изпитал и за който знаеше, че е взаимен.
Потънал в мисли, Сано със закъснение регистрира стъпките, които го следваха и се сливаха с неговите почти съвършено. Когато спираше, те също стихваха и се долавяха отново, щом продължеше напред. Заля го тревога — по презумпция се смяташе, че вътре в крепостта всеки е в безопасност. Но ето че някой го следеше. Сано ускори крачка и хвърли поглед през рамо. Нямаше никой. Поддаде се на инстинкта за самосъхранение и се втурна напред. Вече долавяше тежкото дишане на преследвача си. Дали това не бе просто безобидна игра на бездействащ самурай от крепостта, или пък бе свързано с разследването и с предишното покушение?
Пред него изникна пропускателен пост. Всяка надежда за помощ угасна, когато видя изоставената зейнала порта. Къде бяха стражите? Наблюдателните кули над зидовете също бяха тъмни и празни. Никой не охраняваше алеята. Сано бе съвсем сам със своите преследвачи. Продължи напред и се стрелна покрай още изоставени пропускателни постове и зейнали порти, още празни стражници и безлюдни наблюдателни кули. Започна да се изморява. Сърцето му щеше да се пръсне от биене. Дробовете му свиреха болезнено. Целият плувна в пот, краката му натежаха като олово. А стъпките продължаваха да го следват все по-нагоре във високите северозападни части на крепостта, все по-далеч от дома, от двореца и от населените части в подножието на хълма.