— Дръжте го! Хванете го! — извика водачът и всички отново се втурнаха напред. Някой стовари палката си върху факлата, строши я на две и остави къс ненужен колец в ръката на Сано.
С ясното съзнание, че никога не е бил кой знае какъв майстор в боя без меч, Сано можеше да разчита единствено на скоростни и непредсказуеми удари. Затова се завъртя устремно, размаха палката, засегна нечие рамо, после одра нечия буза. Целеше се в незащитени части от телата на противниците си. Силата му набъбваше във вихъра на битката.
Но бандата бързо се окопити и го засипа с още повече удари. Болката избухна в рамото, в гърба и в лицето му.
— Кой ви нареди да вършите това? — попита той, като се мъчеше да не гълта бликащата в устата му кръв. — Капитан Чуго ли? — началникът на охраната командваше всички воини в крепостта, включително и тези. Единственият отговор от мъчителите бе жесток ритник в слабините. Въпреки неистовата болка той продължи да разпитва: — Кой? Янагисава ли? — дворцовият управител контролираше цялата крепост и всички в нея. За да защити лицето си, Сано пое последвалия удар с лакът и изкрещя от болка. Решен да научи истината, продължи да пита въпреки болката и ужаса: — Кой? Мацуй ли? — търговецът вероятно държеше в ръцете си повечето васали на шогуна заради дългове и можеше да заплати за всякаква услуга, която му бе необходима. В следващия миг китката му изхрущя болезнено и остатъкът от палката отхвръкна от ръката му. Друг удар се стовари върху слепоочието и в главата му отекна оглушителен гръм. Сано изстена и се строполи на една страна. В ушите му отекна дрезгавият смях на мъчителите му.
— Вижте славния сосакан! Проснат на земята, където му е мястото!
Сано не можеше да помръдне. Дрехите му бяха подгизнали от пот и кръв. Притъмня му пред очите, звуците заглъхнаха и той започна да потъва в черните вълни на небитието, когато нечий писък възпря устрема му към бездната. До него се тръшна едно тяло. Ругатните преминаха във викове на изненада. Сано премигна озадачен, когато още един негов мъчител отхвръкна назад. После незнайно откъде на поляната изникна тайнствена слаба фигура в черно и започна да сипе удари с поразителна лекота и бързина. Сано затвори очи, за да прогони видението, но постепенно осъзна, че не са халюцинации. С мъка отвори натежалите си клепачи. Нападателите му лежаха натръшкани около него като поразени от гръм. Отнякъде се чуха почти безшумни стъпки, които се приближаваха. Тъмната фигура се мярна над него, вирна глава и се ослуша в пълна неподвижност. После се наведе към Сано и го подхвана през кръста. Метна го на гръб и всичко потъна в мрак.
Глава 26
Топлина, нежна и ласкава. Тих плисък на вода. Болка, първоначално приглушена и далечна, после все по-осезаема и натрапчива. Сано изплува от безсъзнанието като гмурец, който изскача на повърхността на лепкав океан. Повдигна тежки клепачи и изстена. Не можеше да си спомни какво се бе случило. Не знаеше къде се намира, единственото, което чувстваше, бе, че лежи по гръб и че го грози опасност. Опита се да помръдне, но усилието му причини неописуема болка, която окончателно го разбуди, и той усети нечие присъствие до себе си. Рязко си пое въздух.
На златистата светлина на фенера изплува спокойният лик на Аой, която нежно допираше до лицето му влажна бяла кърпа. Ръкавите на кимоното й бяха навити над лактите. Щом срещна погледа му, тя се усмихна едва доловимо.
— Събудихте се. Добре.
Сано седна, преодолявайки болката, която го пронизваше. Зави му се свят. Когато пристъпът на замаяност отмина, разпозна собствената си спалня с декоративния таван и изрисуваните паравани. Сведе очи към тялото си и изтръпна от ужас. Беше съвсем гол, само с препаска около слабините. Тялото му бе почистено от мръсотията, потта и кръвта, но ръцете, краката и гърдите му бяха осеяни с тъмночервени и морави петна. Дланите и коленете му бяха жестоко ожулени. Изведнъж си спомни — преследването, гората, побоя.
Аой положи ръка на гърдите му и нежно, но настоятелно го бутна обратно на футона:
— Лежете неподвижно, докато почистя раните ви.
Дрезгавият й глас му подейства успокоително. Красотата й възбуди желанието му въпреки болката. Но в следващия миг си спомни защо бе искал да я види.
— Как се озовах вкъщи? — попита рязко, отново сядайки на футона. — И какво правиш тук?