Сано я последва в преддверието, където остави мечовете. Но вместо към помещенията за гости слугинята го поведе към двора на къщата — най-необикновената градина, която Сано бе виждал в живота си.
Застлани с чакъл пътеки се виеха около обичайните декоративни обли камъни, борове и потънали в цвят вишневи дръвчета, но имаше и нещо странно — от уханните цветове на люляковите храсти и от грациозните клони на един червен клен припяваха безброй звънчета, полюшвани при всеки повей на вятъра. Птички чуруликаха в специално изработени дървени къщички в сливовите дръвчета, а червени шарани пляскаха в малко изкуствено езеро, близо до което бе разположен някакъв странен стол с дървени колелета, прикрепени на краката му. Сано се сети, че бе виждал рисунки на такива столове при холандските търговци в Дешима. Икономката отведе Сано до една леха с ароматен джоджен, край която бе коленичил сивокос самурай в черно кимоно.
— Господарю Мимаки, дошъл е сосакан Сано.
Мимаки стана. Двамата си размениха поклони и Сано отбеляза с удивление, че на шейсет години Мимаки изобщо не изглежда като разюздания любовник на куртизанка, достатъчно млада да му бъде дъщеря. Той бе набит и съвсем обикновен на вид, с разположени косо очи и малки устни. Приличаше повече на селянин въпреки обръснатото си теме и високия си самурайски ранг.
— Разбрах, че искате да се видите с Отама по делови въпрос — каза Мимаки. Сериозният му тон не издаваше ни най-малка ревност.
— Точно така.
— Насаме?
Сано кимна:
— Да, бих предпочел.
Мимаки го изгледа от глава до пети, после кимна, вероятно решил, че Сано не може да му бъде съперник.
— Добре! — и се обърна към икономката. — Приготви господарката Отама за посетител.
Жената избърза към къщата. Мимаки и Сано я последваха по-бавно.
— Можете да се видите с Отама при следните условия — каза Мимаки, докато вървяха по коридора. — Ще стоите на не по-малко от десет крачки от паравана. Ако се опитате да го преместите или да пристъпите зад него, ще ви убия. Ясно ли е?
Слисан от тази заплаха, поднесена без никаква промяна в изражението, Сано успя само да кимне.
Стигнаха до една врата. Икономката се показа и с поклон ги въведе в съвсем празна стая, ако не се смяташе голямата дървена преграда от ромбоидни хартиени панели. Светлината от прозореца очертаваше някакъв неясен силует зад преградата. Сано коленичи на посоченото място. Мимаки пристъпи зад преградата и Сано долови приглушен разговор. После инспекторът по пътищата се показа отново, този път с променено до неузнаваемост лице: очите му блестяха, а устните му се бяха отпуснали в чувствено тайнствена усмивка. Обърна се към Сано и отново стана сериозен:
— Не забравяйте какво ви казах! — и излезе от стаята.
Сано се притесняваше, че трябва да разпитва заподозрян, когото не може да вижда. Поколеба се, преди да заговори. Как щеше да разбере дали Отама казва истината?
Тя наруши мълчанието иззад преградата с думите:
— За мен е чест и удоволствие да се запозная с вас, сосакан сама — гласът й бе един от най-прекрасните, които бе чувал някога. Висок и нежен, напевен и мелодичен, той гъделичкаше и сгряваше гърдите му. Сано се усмихна въпреки сериозността на разговора, който му предстоеше. Макар и толкова сигурен в чувствата си към Аой, не можеше да остане безразличен към чара на Отама. Вероятно много мъже са се влюбвали в нея дори само заради гласа й.
— Удоволствието е мое — отвърна Сано напълно искрено.
Появи се една слугиня и остави пред него чай и сладки.
— Моля, вземете си — каза Отама. — И не допускайте правилата на Мимаки сан да ви смущават. Той не иска да ви засегне, просто е много покровителствен по отношение на мен. Освен това чувствам по гласа ви, че сте почтен и достоен човек… — думите й, макар и с нюанс на флирт, показваха искрена привързаност към инспектора по пътищата. Мимаки нямаше защо да се страхува, че ще я загуби, и вероятно по тази причина бе позволил разговора. Тогава защо беше нужна тази преграда? Отама продължи и гласът й отново погали слуха му: — Ако не бяхте дошли днес, сама щях да ви поканя, защото имам за вас важна информация…
— Така ли? — възкликна Сано, слисан от посрещането й, толкова различно в сравнение с другите заподозрени.
— Обичам уединението и обикновено се изолирам от света — прозвънтя отново приказният глас на Отама. — Моят скъп Мимаки е целият ми живот. Но не можех да подмина новините за тези ужасни убийства. Следях ги с голяма загриженост. След първото и второто се досетих какво става, а с убийството на свещеника моделът ми се изясни напълно. И все пак, макар че съм слушала истории за невероятната ви смелост и способности, не успяхте да хванете убиеца досега. Затова реших, че трябва да изляза от уединението си и да ви разкажа какво знам. Простете дързостта ми, сосакан сама, вярно е, че не мога да ви назова кой е Убиецът Бундори, но мога да ви кажа защо убива. Смятам, че е един от тримата мъже, които…