— О, не, сосакан сама. Той е чакал генералите Араки и Ендо, които са уредили отсъствието на своите господари, за да може той да убие Ода. Двамата са му обещали пари и по-висок ранг. Само че изобщо не са се появили в Киото. А Хидейоши отмъстил за смъртта на Ода, убивайки Акечи.
— Ако тази история е истина, тогава защо Араки и Ендо не са удържали обещанието си? — попита Сано в усилие да удържи позициите на официалната история.
— Защото са действали без съгласието на своите господари. Иначе васалите на Ода биха въстанали срещу Хидейоши и Йеясу. Хитро са го измислили! Акечи е трябвало да поеме вината, единствен. И той действително е бил е наказан, за разлика от Араки и Ендо. Генерал Фудживара е научил за заговора и се е заклел да отмъсти, но не смъртта му е попречила да изпълни клетвата си. Неговият дълг се е прехвърлил върху синовете му и върху техните синове. Сега някой от наследниците се е нагърбил с това задължение. Чуго? Мацуй? Може би. Но само Янагисава е пряк потомък на първородния син на Фудживара и нему се пада главната отговорност да изпълни завета на праотеца ни…
Доскорошният оптимизъм на Сано изчезна, за да отстъпи място на вледеняващ ужас. Историята на Отама стройно и логично обясняваше странното поведение на генерал Фудживара след смъртта на Ода.
— Не може да е истина! Това е само легенда! — избухна Сано.
— Няма значение, дали е истина, сосакан сама. Важното е, че някой… че убиецът вярва в тази легенда…
Сано не можеше да възрази, затова реши да оспори истинността на думите й.
— А защо вие нарушихте мълчанието и издадохте тайната, пазена в продължение на толкова години? Защо ми предоставяте доказателства, уличаващи вашите братовчеди?
Неясната фигура зад преградата се размърда и оттам се разнесе шумолене на атлазени одежди.
— Може да ви се стори невероятно и противно, сосакан сама, но аз не съм привързана към семейството си… — в мелодичния глас на Отама прозвуча горчивина. — Техните несгоди не са и мои. Изобщо не ме е грижа за самурайското наследство, което ни свързва. И ще ви обясня защо… — тя подхвана историята на клана Фудживара и Сано научи за съперничеството между генералските синове, за разрива между тях след неговата смърт, за възхода и упадъка в съдбата на различните клонове на рода. Семейството на Отама бе живяло най-зле от всички роднини. — Моят дядо не стопанисвал добре имота, поверен му от Токугава — продължи Отама. — И го понижили в секретар. А баща ми бе пияница и стана скитащ ронин. Ние с мама ядяхме просо и живеехме в колиба. Парите никога не стигаха. Баща ми не можеше да ми осигури зестра и ме прокуди още преди да навърша осемнайсет… — Отама се наклони напред и през млечната прозрачност на хартията Сано успя да различи овала на лицето й. — И тъй, аз пристигнах в Едо да си търся работа като прислужница. Но нито една господарка не склони да наеме тъй красиво момиче като мен от страх, че ще изкушавам мъжете вкъщи… — тя преглътна и продължи: — Дойде зимата. Аз просех и живеех на улицата, гладувах, мръзнех и страдах. Сетих се, че баща ми бе говорил какви велики братовчеди имам. И отидох да ги помоля за помощ. Първо се срещнах с Мацуй, в лихварския магазин. Той ми даде пари за един обяд и ме изпрати по живо, по здраво с изричното предупреждение повече да не му се мяркам пред очите. Чуго дори не пожела да ме види. А Янагисава… — въздишката й бе трепетлива като ветрец сред изсъхнали листа — … ме отведе в личните си покои в двореца и ме насили — прошепна тя. — Отзад. И ме изхвърли без пукнат грош. Същия ден собственикът на „Водна лилия“ ме видя да бродя из улиците и ми предложи работа като юна. Нямах друг избор, освен да приема, нито ми бе останала гордост, която да ме възпре. Затова не се чувствам обвързана с хора, които отказват милостиня на безпомощно роднинско момиче. Историята на живота ми има щастлив край, разбира се. Но винаги съм мечтала да си отмъстя на Мацуй, на Чуго и особено на Янагисава. Сега дойде моят час. Един от тях е Убиецът Бундори. Ето, издадох родовата тайна и, надявам се, помагам на правосъдието…
— Но семейната тайна включва сред заподозрените и вас — припомни й тихо Сано.
Отама се засмя отново, но този път тъжно и с нотка на горест.
— Сосакан сама, аз нямам от какво да се страхувам…
— Тогава ми кажете къде бяхте в нощите, когато са станали убийствата?
— Тук, у дома, където съм винаги… — пауза. Сянката й наклони замислено глава. — Искате ли доказателства?
— Настоявам — отвърна Сано. Очакваше тя да извика Мимаки, който да потвърди алибито й, но Отама повика прислужницата си и й нареди: — Премести преградата…
— Но, господарке… — възкликна жената разтревожена. — Господарят Мимаки…