— Мияги Коджиро. Преди три години бил нападнат и посечен с меч от непознат, докато пътувал по Токайдо. Убиецът така и не беше разкрит, но от приятелите си по пропускателните постове знам, че някакъв сипаничав тип, който постоянно ядял пъпешови семки, следял Мияги. И много приличал на този, за когото говорим…
Сано си спомни какво му бе казал Ногучи: „Мияги почина от треска, но разправят, че Янагисава лично поръчал убийството му…“
— А не може ли някой друг да е наел Нанго? — продължи да настоява Сано. — Чуго Гичин например. Или Мацуй Минору… Хора с пари и влияние…
Глигана изгрухтя отново:
— Чуго не си отлепя задника от крепостта. Не идва из нашите среди и няма връзки с хора като Нанго… Пък и за него казват, че ако иска смъртта на някого, ще го убие със собствените си ръце. А Мацуй има други начини да постигне своето…
Сано нямаше как да възрази. Внезапно всичко в помещението му се стори гадно и непоносимо. Видя как високият боец замахва със закривеното острие на сърпа си и посича рамото на противника. От раната рукна кръв. Със стенание другият се свлече върху парапета. Четирима от публиката го извлякоха навън. Битката приключи.
— Мерси, Глиган — рече Сано рязко. — Хирата, да вървим!
Глигана подмина благодарностите му, обърна се към Хирата и каза:
— Доставих стоката. Сега плащай.
Хирата измъкна кесията си. Сано не би допуснал помощникът му да плати за сведенията със собствени средства, затова се пресегна през Глигана и докосна Хирата по ръката.
— Остави на мен. Колко?
— Не — възрази Хирата. — Сделката е моя, аз плащам.
Сано му хвърли строг поглед. Дошинът с неохота назова доста тлъста сума. Сано отброи от кесията си посочения брой жълтици със съзнанието, че информацията, за която плащаше сега, щеше да му струва много повече — собствения му живот.
Глава 29
Малката колиба със сламен покрив, в която живееше Аой, се гушеше в гората край Момиджияма. Тясна пътечка се виеше между дърветата до входа, който от своя страна отвеждаше до тясно преддверие, пълно с метли, кофи, парцали за почистване, сапун, свещи, лампи и тамян — всички вещи, необходими за поддържането на фамилната гробница на шогуна. Зад антрето се помещаваше една-единствена стая с чист, застлан с татами под, с огнище за готвене, корито за къпане, груб дървен шкаф за лични вещи и малък прозорец с изглед към гората.
Аой бе коленичила в средата на стаята и внимателно разгъваше двете кимона, които Сано й бе дал предишната вечер със задачата да открие коя е тайнствената непозната, изчезнала от храма Зоджо след убийството на свещеника. Пръстите й трепереха от нетърпение и тревога. Трябваше на всяка цена да помогне на Сано да открие доказателства, уличаващи Янагисава. Ако се провали, ще пропилее шанса си за свобода и щастие.
Тя разпъна двете кимона пред себе си и за един безкрайно дълъг миг остана неподвижна, за да достигне пълна концентрация. Постепенно зрението й се замъгли и тя започна да диша бавно и дълбоко. Дробовете й се изпълваха до краен предел, след което се свиваха, докато изтласкат и последната глътка въздух. За повече вдъхновение призова паметта на баща си, представи си строгото му лице и долови благия му глас: „Специалното упражнение за дишане пречиства тялото и кръвта, дъще — казваше той. — Успокоява съзнанието и увеличава концентрацията.“ Скоро Аой почувства силата, която се излъчваше от духовния й център, разположен в средата на корема. „Страхливците и неудачниците наричат силата на нинджа «черна магия». Но това не е магия, а мощ, която всяко човешко същество притежава, но само ние знаем как да я използваме.“ Тази бурна, вихрена енергия не беше черна — напротив, тя рукна сред искри от светлина, които изригнаха иззад очите й. Представяше си я като дълбоко бурно море, изпълнено със светещи живи организми. Чуваше ревящия прибой на вълните, които се разбиваха в бреговете на собственото й съзнание. Съпротивявайки се на отлива, който заплашваше да я повлече в хаоса и безумието, тя сключи ръце. Умелите й пръсти автоматично се подредиха и се разместиха в сложна последователност от различни положения, при които ту се преплитаха, ту се изпъваха. „Много самураи, виждайки своя противник нинджа да прави това упражнение, са рухвали мъртви от страх — обучаваше я навремето баща й. — Използвай този техен страх като свое оръжие. Но помни, че положението на ръцете не е зла прокоба, а безмълвна мантра, предназначена да обуздава и да насочва собствената ти енергия.“ Докато пръстите на Аой се свиваха и сплитаха, тя усети как бурното море утихва, а пулсът й става бавен и ритмичен. Сега тя се носеше в хладната ободряваща атмосфера на засилено сетивно възприемане. Усети мириса на далечен пожар, долови шепота на топящия се по Фуджи сняг. И все пак всички тези усещания бяха външни. Последното положение на ръцете й ги отправи в периферията на съзнанието и гласът на баща й отново прозвуча: „Сега вече си готова, Аой.“