— Извиках ти три пъти! — каза рицарят.
— Не съм те чул. — Робърт срещна погледа на рицаря, а после извърна глава към оживения двор. Не беше разговарял много с Хъмфри след нападението, освен когато трябваше да изслуша сдържаната му благодарност, че му е спасил живота. Стараеше се напълно да избягва Хенри. Не беше трудно. И тримата избягваха разговорите, усещайки мълчаливия упрек на останалите от отряда. — Искаше ли нещо?
— Искам да дойдеш с мен.
Робърт се намръщи. Тази нощ в поведението на Хъмфри имаше нещо по-различно. Лицето му беше напрегнато, но не от безпокойство, а от силно нетърпение.
— Трябва да нагледам хората си.
Хъмфри го хвана за ръката.
— Моля те, Робърт.
— Къде да дойда? — Тонът на Робърт беше по-рязък, отколкото му се искаше.
Хъмфри се поколеба, но после го погледна изпитателно.
— Имаш ли ми доверие?
Робърт не отговори веднага. Той имаше доверие на Хъмфри, но начинът, по който рицарят влезе в изоставеното селище с лице, изразяващо упорство и отхвърлящо всякакво благоразумие, го беше накарал да се замисли. За пръв път забелязваше тази черта у приятеля си и това го изненада. Обаче все още харесваше младия човек. Това не се беше променило и, откровено казано, през последните дни неговата компания му липсваше.
— Имам ти доверие.
— Тогава ела.
Рицарят го поведе по пътеката покрай североизточните кули над оградените със стени зеленчукови и овощни градини, под които скалистата алея се виеше надолу към дървения кей. Там разтоварваха последните лодки. Стражите, които клечаха по протежение на пътеката, за да се скрият от вятъра, ги изгледаха, докато минаваха. След известно време стигнаха до кула, която се извисяваше над покривите на града и гледаше към огрените от луната хълмове. Когато Хъмфри отвори вратата, Робърт забеляза синьото знаме на рицаря да виси от един прозорец.
Кръглата стая приличаше на неговата. Беше почти гола, като се изключат голямото огнище и няколко избелели възглавници на пейката до прозореца. Прозорецът беше от кристално стъкло и малките му квадратчета отразяваха пламъците в огнището. Край стените бяха наредени чували и още неотваряни сандъци. За разликата от стаята на Робърт тази беше пълна с мъже.
Край прозореца в жълта туника с извезан на нея зелен орел седеше Ралф де Монтърмър, рицар от свитата на краля. Седнал на възглавниците до Ралф беше младият Томас Ланкастър, който участваше в похода като оръженосец на граф Едмънд. До огнището седеше Хенри Пърси. Пълната му фигура беше огряна от червеникавите отблясъци на огъня. Той втренчи студените си очи в Робърт. До него забеляза високата фигура на Гай де Бочам, брат на Хелина. Имаше още един рицар от свитата на краля, мълчалив, любезен мъж на име Робърт Гилфорд, и трима други. Всички млъкнаха, когато Хъмфри затвори вратата. Робърт видя, че на пода до краката на всеки имаше щит. В полумрака червеното беше почти черно, но златните дракони блестяха на светлината от огъня, а телата им върху дървото се гърчеха като живи. Забеляза също, че по средата на стаята имаше щит, до който няма човек. Когато го видя, Робърт почувства, че го обзема вълнение.
— Искаме да се присъединиш към нас.
Робърт погледна Хъмфри. Чертите на кръглото му лице бяха изострени от сенките. Рицарят даде знак на другите, които вдигнаха щитовете си и застанаха в кръг около самотния щит. Първоначално след турнира през пролетта в Смитфийлд Робърт беше предположил, че щитовете се раздават на турнирите като награда за извършени подвизи в тях. През последвалите месеци, наблюдавайки поведението на тази група в двореца и Хъмфри като неин ръководител, той беше започнал да подозира, че целите й са по-широки. Това подозрение се превърна в увереност по време на похода в Уелс, след дочутите неясни приказки за короната на Артур и някакво пророчество. Робърт искаше да участва в групата не само от любопитство, но и защото беше забелязал уважението, с което кралят и придворните му се отнасяха към тези млади хора. Години наред родът Брус беше добре приет сред най-висшите кръгове на властта и се ползваше с благоволението на кралете и уважението на благородниците. Но вече не беше така. Тъкмо крал Едуард стана причина да изпаднат в немилост, като беше избрал Балиол, и Робърт го презираше за това. Обаче раздразнението му изчезна, когато разбра какво му се предлага в тази осветена от огъня стая.