Атмосферата веднага се разведри. Мъжете кимаха и започнаха да се усмихват.
Хъмфри се приближи към него.
— Добре дошъл! — каза той и го прегърна.
Робърт се поколеба, защото не искаше да разваля тържествеността на момента, но трябваше да зададе въпроса си.
— Приемат ли ме всички? — Вече беше научил достатъчно и знаеше, че Еймър де Валънс също е член на този орден.
— На другите ще бъде казано по-късно — рече Хъмфри, очевидно схванал намека. — Макар че не могат да откажат да те приемат. Кралят го разреши.
— Крал Едуард знае?
— Говорих със сър Джон де Варен, който лично помоли краля да бъдеш приет.
Робърт кимна, доволен от доказателството, че е направил добро впечатление на краля въпреки провала по време на похода.
Ралф де Монтърмър се приближи с два бокала с вино и им ги подаде.
Робърт взе единия.
— Ако едната реликва е короната на Артър, кои са другите три?
— Смятат, че едната е Куртана — отвърна Ралф, преди Хъмфри да успее да каже нещо. — Известен е още като Меча на милосърдието. Някога е бил при Свети Едуард Изповедника, но до пророчеството истинският му произход не беше известен. Кралят го пази в Уестминстър.
— А жезълът? А тронът? Там ли са?
— Не още — отвърна Хъмфри и вдигна чашата си — А сега пий, братко.
Робърт вдигна своята и пи под втренчения поглед на Хъмфри.
30
— Къде беше снощи?
Робърт се обърна, като чу въпроса. Брат му Едуард беше приклекнал, облегнат на стената на оръжейницата, която гледаше към външния двор на замъка Конуи. Наблизо се чуваше остър стържещ звук, докато Нес търкаляше напред-назад бронята на Робърт в буре с пясък, за да свали ръждата от метала. Там имаше и други мъже, които поправяха закопчалките на броните и лъскаха мечовете. От време на време духаше леден вятър, който запращаше пясък в очите им. Миналата седмица малко след Коледа вятърът докара и сняг, но снегът не се задържа. Ако се съдеше по притъмнялото небе, скоро щеше да има още.
— Снощи ли? — Робърт погледна встрани. — Бях с Хъмфри.
— През последните десет дни почти не те виждам. Какво правиш?
Робърт спести част от отговора.
— Обучавах се.
Това донякъде беше вярно. През десетте дни, откакто армията на краля беше пристигнала в Конуи, нямаше много какво да се прави, освен да се чака, докато разузнавателните отряди бяха изпратени да събират информация за местоположението на врага. До този момент след нападението на бунтовниците в гората нямаше признаци за друго присъствие, като се изключат селяни, които работеха тук-там на полето, и в района наоколо цареше зловеща тишина. Подготовката им помагаше да не бездействат. Обаче те не бяха истинската причина за отсъствията на Робърт.
Едуард се намръщи и се изправи. Стърженето на бурето не можа да заглуши напълно думите му.
— Видях новия ти щит, братко.
Когато разбра, че Едуард е разгадал погрешно тайната му, Робърт почувства облекчение, но и известна вина. Хъмфри беше подчертал пред него, че въпросът за пророчеството трябва да си остане само в рамките на ордена, но му беше казал, че е свободен да се нарича Рицар на Дракона и да носи щита на турнири и на война. Робърт държеше в тайна приемането му в ордена и не искаше да го сподели с Едуард. Дълбоко в себе си знаеше, че брат му няма да одобри клетвата, която беше дал пред тези мъже. Направи се на ядосан.
— Ровил си из нещата ми? Нямаш право!
— Бях в стаята ти и го видях.
— Беше под леглото ми увит в чувал. — Когато Нес ги погледна, Робърт се отдалечи и кимна на брат си да го последва. На достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути, той се обърна:
— Не е нужно да ти давам обяснения за всичко, което правя.
Едуард стисна устни.
— Аз съм един от хората ти. Не си ли длъжен да ме уведомяваш за плановете си в тази война?
— Като един от хората ми трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси, като всеки друг оръженосец — каза рязко Робърт и извърна глава, за да не гледа обидената физиономия на брат си. — Искам да кажа, че…