— Ясно е какво искаш да кажеш — прекъсна го Едуард. — Сега аз по-долу ли съм от теб? Не съм достоен, защото не съм рицар като новите ти другари, така ли?
Робърт се облегна с тежка въздишка на стената на оръжейницата. Беше наясно, че рано или късно щеше да се стигне до това. Забеляза промяната в брат си скоро след като беше посветен за рицар. Пътуването из Англия ги сближи заради непознатата, чужда земя и той си мислеше, че Едуард вече не е толкова засегнат. Но през лятото, прекарано в Лондон, и след сприятеляването му с Хъмфри това отново се забелязваше. Беше се запитал дали то е причината за все по-невъздържаното поведение на Едуард: за начина, по който се държеше с рицарите, като че ли им беше равен, за пренебрежението, с което говореше за някои от бароните, за желанието му да предизвиква хората, с които разговаряше на масата на пиршеството или по време на обучението в боравенето с копие. Каквато и причина да имаше, Робърт беше започнал да се дразни все повече от поведението на брат си и да е все по-малко склонен да направи това, което Едуард желаеше най-много.
— Защо не ме посветиш за рицар?
Ето го най-после въпроса, който Робърт знаеше, че ще му бъде зададен.
— Казах, че ще го обсъдим, когато се върнем у дома.
— Това беше преди войната. Вече мина година и половина, откакто не сме в Шотландия, и не знаеш колко дълго ще продължи тази война. — Едуард застана пред брат си и го принуди да го погледне. — Робърт, догодина ще навърша деветнадесет.
— Още си малък да бъдеш посветен за рицар. Имай търпение. — Той сложи ръце на раменете на Едуард — Нека свършим това, което имаме да правим тук, и тогава ти обещавам, ще се погрижа да бъдеш посветен.
Едуард замълча, явно борейки се с желанието да възрази. Накрая само кимна.
Когато Робърт свали ръцете си от него, в града започна да бие камбана за следобедната молитва. Чу звъна й и усети как стомахът му се свива от напрежение, също както когато пришпорва коня си, за да се понесе срещу целта.
— Трябва да вървя — каза той на брат си и се провикна на оръженосеца си:
— Нес, когато свършиш, иди да нагледаш Хънтър вместо мен.
— Разбира се, сър.
— Приятна подготовка — извика Едуард след него, едва прикривайки сарказма в думите си.
Робърт не се обърна назад, а прекоси оживения външен двор и се отправи към стъпалата, водещи към крепостната стена. Когато стигна горе, камбаната престана да бие и ехото от звъна й отекна над устието. Докато крачеше бързо по алеята между стените, запътил се към североизточната кула, един вътрешен глас започна да протестира срещу двуличието му. Само преди секунди беше укорявал невъздържаността на брат си, а ето го и него — безразсъден като дете, което се люлее на висок клон на някое дърво, без да го е грижа какво лежи отдолу или от колко високо ще падне. Робърт заглуши този глас, обхванат отново от познатото вълнение, което го караше да не е предпазлив и да не се вслушва в гласа на разума.
Когато минаваше покрай кулата, извисяваща се над главната порта, видя отряд от неколкостотин души да се насочва към замъка. Повечето бяха на коне, знамената им се развяваха от силния вятър. През последните две седмици тук непрекъснато пристигаха хора от войските, изпратени на юг да помогнат на крепостите, обсадени от бунтовниците. До този момент това беше най-големият отряд. Робърт се запита дали носеха новини за местоположението на врага. До голяма степен щеше да бъде облекчение да напусне тесните рамки на крепостта, обаче едно нещо щеше да му липсва.
Стигна до кулата, която се извисяваше над устието. Усещаше се миризмата на водата, която се изливаше през отходните тръби върху скалите. По лъсналите от мръсотията камъни подскачаха чайки и се биеха за остатъците. Отвори вратата на кулата и тръгна по тъмното стълбище, което се виеше надолу покрай стената. На долния етаж влезе предпазливо в голяма кръгла стая, където единствената светлина идваше през процепите за стрелците. Спря в полумрака, забелязал смътните очертания на стъпки по прашния под, които водеха към наредени чували с жито. Чувалите бяха много по-малко, отколкото в началото на седмицата, когато за пръв път беше намерил това място. Подът около тях беше осеян с жито и можеха да се видят още отпечатъци от стъпки. Отвън продължаваха да се чуват крясъците на чайките. Между крясъците чу някой да произнася шепнешком името му.