Робърт пристъпи напред и се промъкна през един отвор между пълните чували. Провря се трудно през грубата тъкан, усещайки как житото мърда като живо под него. Мирисът му напомни за Карик по време на жътва. Мина оттатък и изведнъж се озова в тясното пространство между прозореца и чувалите с две каменни пейки пред него. Пейките завършваха с тясна ниша с процеп за стрелците. Застанала между тях, със силует, очертаващ се на оскъдната светлина от процепа, стоеше Хелина де Бочам — с вдигната, подобна на ореол, червеникава буйна коса.
Момичетата в Лохмейбън бяха мили и отзивчиви, но, общо взето, незадоволяващи. Все едно да целиш мишената с копие от място, а не след бясна езда. Ева, която целуна край езерото в нощта, в която фамилията му загуби трона, беше различна и продължаваше го изкушава в спомените му, но последвалите събития сложиха край на това. Хелина, дъщеря на английски граф, шестнадесетгодишна и обещана на друг мъж, беше дори още по-безразсъдна цел, но от това Робърт я желаеше още по-силно. Тя му се беше предложила сама. Какво му оставаше да направи, освен да порази целта?
Девойката беше с тъмносиня рокля, пристегната в кръста с плетен колан, с многобройни дипли до земята. В тази тъмна роба и със слабата си фигура изглеждаше почти момчешки, но Робърт знаеше, че в податливата мекота под тези дрехи нямаше нищо мъжко. Тя се усмихна, но не го заговори. Засега срещите им не бяха, за да разговарят. Това устройваше Робърт. Тук, в тази миришеща на плесен дупка, зад чувалите с жито имаше само една мишена. Мишена, която доскоро не беше успявал да порази и в която се прицелваше все по-въодушевено всеки следобед.
Прегърнаха се, Робърт притисна лицето на Хелина и започна да гали гладките й бузи, а устните му се впиваха в нейните. Усети вече познатата миризма на зехтин. Беше му казала, че е от сапуна, който използва, докаран от Испания. Устните й бяха топли, дъхът й горещ, смесваше се с неговия, докато дишаха един в друг при всяка нова целувка. Пръстите й пропълзяха нагоре по врата му и тя ги зарови в косата му, а неговите се плъзнаха надолу от лицето към раменете й и оттам по гърба й. Продължиха да се плъзгат надолу, достигайки онази извивка, където стегнатото й тяло ставаше неочаквано по-меко и закръглено, а Хелина се отдръпна рязко, поемайки си дъх. Робърт спря за миг, потискайки раздразнението, което заплашваше да надделее над чувството му за приличие. Това беше тя. Точката, откъдето започваше предизвикателството. Бяха там от известно време, ръцете му се плъзгаха обратно до основата на гръбнака й, тя пак отстъпваше, страстта им се разпалваше, ръцете му започваха пак да се плъзгат надолу, може би достигайки малко по-нататък, преди тя да се отдръпне, и цялата надпревара започваше отначало.
След известно време Робърт тъкмо беше намерил мястото, което търсеше, и ръцете му стояха уверено върху него, когато вратата на стаята се отвори. Чуха се гласове и стъпки. Робърт и Хелина се отдръпнаха рязко един от друг. Забелязал през дупката между чувалите нечие движение, Робърт я дръпна назад. Тя погледна покрай него с широко разтворени очи и пламнали бузи. Сърцето му се блъскаше в гърдите и той си помисли, че усеща колко бързо бие и нейното.
— Това ще е достатъчно за хората ви, сър. Вие можете да вземете стаята отгоре. Страхувам се, че сме малко неподготвени. Кралят още не ви очакваше. Веднага ще махнем тези чували.
— Побързай, рицарите ми са уморени.
Робърт се намръщи, чул дрезгавия глас и острия акцент. Изведнъж се досети. Беше старият граф на Пембрук, Уилям де Валънс.
— Разбира се, сър.
Стъпките се отдалечиха и вратата с трясък се затвори. Робърт изчака малко, заслушан в отдалечаващите се гласове, а после се обърна към Хелина:
— Ще излезем поотделно. Аз ще тръгна пръв, за да се уверя, че пътят е чист.
Тъкмо щеше да тръгне, когато Хелина го хвана за ръката.
— Къде ще се срещаме сега, сър Робърт? — прошепна тя.
— Ще намеря някое място. — Робърт се наведе и я целуна, този път нежно, а след това се запромъква през чувалите, следван от Хелина. На вратата той се ослуша, опрял рамо в дървото. След като не чу нищо, отвори я съвсем малко. Стълбите по-нататък бяха празни. Обърна се, усмихна й се, за да я успокои, и излезе навън, като остави вратата открехната за Хелина. Тъкмо тръгна нагоре по стъпалата, като благодареше на Бога за чувалите, зад които се бяха скрили, когато чу стъпките на двама души да слизат надолу. Понечи да се върне обратно, но нямаше време, а и трябваше да даде възможност на Хелина да се измъкне. Ако чуеше гласовете, щеше да се сети, че трябва да слезе надолу, вместо да тръгне нагоре.