Нечий смях извади краля от мрачните му спомени. Едуард се обърна и видя Хъмфри де Бун и Хенри Пърси близо зад себе си начело на група млади рицари. Хъмфри говореше с усмивка на лицето. Видял високия им младежки дух въпреки мрачните обстоятелства, Едуард почувства силна носталгия. За него и хората му денят преваляше и наближаваше студен здрач. За младата кръв беше още пладне. Тези рицари скоро щяха да заемат мястото на бащите си около неговата маса, или около масата на сина му. В лицата им без бръчки от възрастта и грижите Едуард видя миналото и бъдещето: неговото минало и тяхното бъдеще. Те бяха силни мъже, верни и енергични, но все още неизпитани в битка, като нажежения до червено метал на меча, целият в огън и плам, но неоформен, неохладен и незакален в стомана.
Пресметливият поглед на Едуард се спря на Робърт Брус, който яздеше редом с Хъмфри. Напоследък графът като че ли не се отделяше от сина на Херефорд. Кралят се беше поколебал дали да позволи неговото приемане в ордена, когато Джон де Варен го беше предложил, защото, докато се намираха в Лондон, Брус се беше държал резервирано, затворен в себе си. Обаче бащата на младия човек беше винаги сговорчив, а без съмнение в предстоящите месеци шотландските съюзници щяха да бъдат важни. След всички трудности, последвали смъртта на крал Александър — бременността на Йоланда, смъртта на Маргарет и проточилото се намиране на наследник, на север нещата най-после бяха започнали да се нареждат. Комън, изглежда, се беше усмирил от брака на сина му с дъщерята на Пембрук, а Балиол бързо отстъпваше пред неговите правници. Едуард беше принудил шотландския крал да му прехвърли много права и свободи, от които властта му на сюзерен стана безспорна. Скоро Балиол щеше да загуби и последните остатъци от властта си. Когато това се случеше, Едуард щеше да поеме пълния контрол над кралството.
— Милорд.
Едуард се огледа и видя Джон де Варен да застава с коня си редом с него.
— Ще стигнем Нефин, преди да се стъмни, но каруците с провизии са с мили назад, а изкачването до селището ще ги забави още повече — каза Верен и посочи с глава към трите хълма, които стърчаха отпред. — Дали да не спрем в някое по-близко място, за да пренощуваме?
В обоза бяха не само личните вещи на Едуард, но и шатрата, сламата, буретата с бира и чувалите с жито, с което се изхранваха хората му. Възможностите да се намери храна сред зимната пустош бяха нищожни, а от Конуи беше взето почти всичко, за да се прехранват по време на похода. Ако каруците влезеха със закъснение в Нефин, трябваше да прекарат една гладна нощ, но нетърпението на краля беше по-голямо от апетита му. Нефин беше най-близкото селище и щеше да представлява добър лагер, докато той изпрати съгледвачи да издирят врага.
— Тук, на открито, сме уязвими. Продължаваме напред.
Проточилата се колона хора продължи. С всяка измината миля теренът бавно се издигаше нагоре. Във въздуха се носеше мирис на сняг, а облаците бяха слезли ниско. Скоро, когато напуснаха по-ниските склонове на хълмовете, морето изчезна от погледа им. Отзад далечният Сноудън блестеше под зеленото небе, пълен със заплаха. За по-голямата част от армията на Едуард изкачването на хълмовете ставаше бавно, а за обоза с багажа — още по-бавно. Камшиците на каруцарите плющяха непрекъснато, за да накарат уморените товарни коне да продължат да теглят по трудния терен. Авангардът напредваше в спускащия се мрак през поредица от дерета, оградени от скалисти хребети. После най-неочаквано морето се показа отпред в обширен залив с големи разпенени вълни, които се втурваха с рев към сушата.
Като стигнаха Нефин, Робърт слезе от коня и се огледа, опитвайки се да си представи запуснатото селище като люлка на пророчество. Няколко разнебитени къщи, сгушени около църква, върху ивица земя между гористи склонове на изток и на юг. Назад по пътя, по който бяха дошли, оттатък стръмните скали и бушуващото море, една бледа ивица от горящи факли показваше къде се намира останалата част от войската на краля, която все още си проправяше път, подобно на огнена огърлица, обвита около хълмовете.
Хората от авангарда бяха започнали да се разпръсват, някои за да претърсят изоставените къщи, други да открият вода за конете, а повечето — да обикалят брега за изхвърлени от вълните дърва за огрев. В синевата на спусналата се нощ се виждаха няколко лодки, изкарани на пясъчната ивица и изоставени от онези, които бяха напуснали домовете си при започването на войната и се бяха отправили в горите, подкарвайки пред себе си добитъка, за да го спасят от настъпващите англичани. Рицарите развързваха мълчаливо юзди и торби с премръзналите си пръсти, мускулите им бяха измъчени от прехода, а дъхът им се превръщаше в бяла мъгла.