Рицарите от кралския отряд слязоха от конете и подритнаха телата на няколко уелсци, чиито груби вълнени дрехи бяха напоени с кръв. Тежката миризма на смърт се притъпяваше от дима, който се виеше над пращащия огън, запален сред събраните накуп голям брой каруци. Между хората се виждаха масивните трупове на товарни коне. Един ранен кон зацвили жално, когато рицарите навлязоха между каруците. Животното се изправи с мъка на крака и вътрешностите му се показаха през дълбоката рана в корема. Като видя приближаващите мъже, конят направи няколко несигурно крачки. От движението червата му провиснаха надолу и той се строполи.
Крал Едуард огледа мълчалив от седлото на коня си опустошението. По заповед на Джон де Варен няколко рицари се разделиха и тръгнаха по склона, за да потърсят следи от врага, но беше ясно, че той си беше отишъл, сливайки се отново с мрака, който му беше послужил за прикритие. В долината се търкаляха няколко бурета, други горяха сред пламъци, но беше очевидно, че повечето от запасите с продоволствие, които не са били унищожени или изгорени, са били отнесени.
— Копелета! — процеди през зъби Хъмфри.
Робърт видя на оскъдната светлина как снегът засипва плещите на рицаря.
— Тук има един жив, сир!
Кралят рязко се извърна, когато двама от хората му измъкнаха едного измежду пробитите бурета с бира. Мъжът, облечен със сюртук и кафяво вълнено наметало, стенеше силно, докато го влачеха към краля. Рамото му беше обляно в кръв.
Едуард заговори на английски и гласът му проехтя в изпълнения с дим въздух:
— Къде е Мадог?
Когато човекът не отговори, един от рицарите го блъсна с юмрук в рамото.
— Отговори на краля! — викна грубо той и дръпна окървавения си юмрук.
Мъжът се сви между рицарите. Лицето му лъщеше от пот и сняг. Облиза устните си и срещна погледа на Едуард. Направи гримаса и процеди през зъби няколко думи на уелски, а след това извърна очи.
За миг Едуард продължи да го гледа, а после каза:
— Хвърлете го в огъня!
Когато рицарите, които държаха човека, го повлякоха към запалените каруци, човекът се развика и започна да се дърпа, а от раната му рукна още кръв.
— Не! Аз говори! Аз говори! — каза на английски с дрезгав глас.
Едуард вдигна ръка.
— Къде е Мадог? — повтори той, когато рицарите спряха.
— Сноудън — отвърна задъхан бунтовникът и посочи с глава към тъмната ивица, очертаваща се в далечния небосклон. — Планина.
— Къде в Сноудън? — обади се един от рицарите.
— Не знае къде. Динас томен… — Мъжът заклати отчаяно глава и заговори бързо на уелски. — Не знам! — завърши той.
— Спомена нещо за крепост — обади се намръщен един от рицарите. — Разрушена крепост на един хълм под Сноудън. Мисля, че той не е ходил там.
— Под Сноудън има няколко крепости, но само две са в развалини. — Когато премина отново на френски, тонът на Едуард беше по-спокоен.
Човекът изкриви устни в болезнена усмивка.
— Мерси, крал — каза плахо той.
Едуард не сваляше очи от него.
— Изгорете проклетника.
Рицарите вдигнаха човека. Един го подхвана за глезените, а друг за ръцете. Някои от наблюдаващите мъже нададоха одобрителни викове, когато видяха да носят мъжа към огъня. Той крещеше, мяташе насам-натам глава и се мъчеше да се измъкне, но беше ранен и не можеше да се пребори с тях. Рицарите го залюляха напред-назад и тялото му започна да се издига все по-високо и по-високо във въздуха.
Робърт, който наблюдаваше заедно с останалите, си спомни за една игра, на която играеше с братята си, като бяха малки. Едно лято в Търнбери се бяха редували да хвърлят един от тях в морето. Но гледката на същото действие тук, сред горящите каруци и труповете, и човекът, от чиято уста течеше кръв, беше направо зловеща.
Накрая рицарите хвърлиха мъжа сред бушуващия огън. Той размаха ръце и изкрещя, гърчейки се сред пламъците, преди косата и дрехите му да пламнат и кожата му да се свие и да се покрие с мехури.
— Искам да бъде намерен Мадог! — викна Едуард над дивите крясъци на човека, обръщайки се към Джон де Варен.