Покритото със синини лице на Дейвид беше ужасено, но той плю на земята, когато рицарите го извлякоха покрай Едуард до мястото, където чакаха два коня, държани от двама оръженосци на краля. Един от рицарите вдигна юмрук, за да го удари, но кралят поклати глава. Мадог се мъчеше да се отскубне от държащите го рицари, крещеше нещо неразбрано на уелски към краля и брат си, който гледаше пребледнял конете. Към седлата и на двата коня имаше привързани дебели въжета, а войници държаха свободните им краища.
Рицарите разпънаха ръцете на Дейвид. Войниците, които държаха въжетата, пристъпиха напред, завързаха ги около китките му и провериха дали всеки възел е здраво стегнат. Конете изпръхтяха, когато оръженосците ги заведоха да застанат от двете страни на Дейвид, чиито гърди се повдигаха и спускаха. Въжетата, завързани за китките на Дейвид и за седлата, се развиха, но все още бяха отпуснати. Рицарите накараха наблюдаващите да отстъпят назад, за да не пречат на конете. Някои от оцелелите извърнаха глави, жени притиснаха лицата на децата в полите си, мъже затвориха очи, но повечето продължиха да наблюдават в мълчание. Едуард стоеше заедно с приближените си. Лицето му не изразяваше нищо.
Двама войници започнаха да се блъскат зад Робърт, за да видят по-добре Дейвид, който стоеше сам, притиснал ръце до тялото си.
Единият от войниците се ухили и каза на другия:
— Веднъж видях как ръцете на един човек бяха направо откъснати от тялото.
Робърт пропусна двамата пред себе си. Кралят даде знак на оръженосците си, а те вдигнаха камшиците и удариха с все сила конете по задниците. Животните се втурнаха в противоположни посоки, въжетата се изопнаха и разпънаха ръцете на Дейвид. Болезненият вик на Мадог се сля с писъка на брат му.
Когато измъкнатите от ставите ръце на Дейвид бяха развързани, касапницата продължи. Осакатеното му тяло беше довлечено на една маса, където той беше жестоко осакатен от ножа на екзекутора. Накрая беше нарязан на парчета и кървавите късове бяха поставени в бурета, за да бъдат разпратени из кралството като доказателство за цената на бунта. Короната, която бяха носили Брут и самият Артур, щеше да бъде предадена в Уестминстър и това щеше да представлява последният гвоздей в ковчега на уелската свобода.
Робърт остави мъчителните вопли на Мадог зад гърба си и се отдалечи надолу по склона на хълма.
Близо до градските стени кралските майстори и майстори зидари разговаряха оживено, оглеждаха терена, мереха и определяха дължини с помощта на въжета. Кралят вече беше обявил намерението си да построи друга крепост на мястото на разрушения град. Войниците откарваха труповете на убитите с каруци до морския бряг. Хвърляха телата във водата и вълните се втурваха да ги покрият. Робърт вече можеше да види гърбове и глави да се носят из канала за храна на рибите и птиците. Усети зад себе си движение, обърна се и видя Хъмфри. Рицарят носеше щита с дракона, а мечът му беше прибран в ножницата. По лицето и туниката му имаше кръв.
— Свърши се — каза с въздишка Хъмфри, загледан към водата, която бавно се пълнеше с трупове. — Скоро можем да си вървим у дома. — Когато Робърт запази мълчание, той продължи: — Не се съмнявай, приятелю, че ще бъдеш награден, когато короната на Артур бъде извадена на показ до Куртана в Уестминстърското абатство. Сега ни остава да намерим само още две реликви.
Робърт забеляза как лицето на Хъмфри се изпълни с решителност. Човекът изглеждаше напълно убеден, напълно сигурен, че върви в правилната посока и че когато напътствията на пророчеството бъдат изпълнени, всичко в кралството ще бъде наред. Поради непосредствените опасности от войната и зимата Робърт не беше имал много време да подлага на съмнение основните цели на ордена, нито убедеността на останалите в пророчествата на Мерлин. Но сега, когато водите на канала пред тях отнасяха мъртъвците, започна да се замисля. В нощта на посвещаването беше така готов да повярва! Разказите за подвизите на воини, които беше слушал като момче, пълнеха главата му със златни перспективи. Тези разкази представяха битката като нещо славно, думите на поетите издигаха героите над кървавата действителност. Робърт се сети за баща си, за това как войната го беше променила. За пръв път за миг усети, че започва да разбира. Нищо чудно, че баща му не вярваше в нещата извън мрачната истина за съвременния свят, нищо чудно, че се присмиваше на хората, които вярваха. Спомни си думите на брат му в нощта, когато беше нападнат обозът при Нефин: „Имаш ли му доверие?“