— Ти така и не ми отговори какво ще направи крал Едуард, когато събере и четирите реликви — рече Робърт и погледна втренчено Хъмфри.
— Както вече ти казах, не сме посветени във всичките му планове, Робърт. Само мъжете около Кръглата маса знаят всичките му намерения. Ние трябва да докажем, че сме достойни да ни се вярва, както на тях.
— Никога ли не си имал съмнения?
Хъмфри замълча за момент.
— Просто знам, че моят крал ще направи най-доброто за кралството.
Робърт не каза нищо. Спомни си за своето кралство, обсадено с намесата на Едуард, и у него започна да се прокрадва сянката на заплаха. Но дори и след като се появи, Робърт я пропъди. Шотландия беше самостоятелно кралство със собствен крал. Не беше Уелс или Ирландия, разпокъсани и изолирани. Колкото и да желаеше короната на Артур, Едуард беше дошъл тук най-вече за да потуши един бунт.
И все пак на този пуст бряг с Хъмфри до него Робърт имаше чувството, че се намира на кръстопът, от който тръгваха много пътища. Но в главата му всички те водеха към мрака.
35
Запалените свещи хвърляха върху редиците им ореол от светлина, която се отразяваше в очите на мъжете и в позлатата на заобикалящите ги надгробните плочи. Централно място в храма на Уестминстърското абатство заемаше гробница, в чиято каменна основа имаше стъпала, преминаващи нагоре в ниши. Гробницата, построена от крал Хенри за костите на св. Едуард Изповедника, заедно с внушителния храм, в който се помещаваше тя, беше издигната само преди двадесет и шест години, но стъпалата й вече бяха протрити и гладки от коленете на поклонниците. Върху постамента мощите на светеца се пазеха в златна костница, над която имаше балдахин, украсен с религиозни сцени. Зад нея сенките плъзваха в мрака на подземната гробница.
Под погледите на изрисуваните светци беше коленичил крал Едуард, а червената му роба се беше нагънала около него върху стъпалата. Стоеше с наведена глава. Подире му в редици стояха хората му с лица, полузакрити от сумрака отвъд пламъците на свещите. Отпред бяха най-доверените хора на краля, мъжете от Кръглата маса: Джон де Варен и епископ Бек, графовете на Линкълн и Уорик, Аръндел, Пембрук, Херефорд, сред тях и братът на краля, Едмънд от Ланкастър. Отзад бяха Рицарите на Дракона, поставили пред себе си щитовете.
Застанал между Хъмфри де Бун и Ралф де Монтърмър, Робърт почувства, че някой го гледа. Обърна се към наредилите се мъже и срещна погледа на Еймър де Валънс. След като се бяха завърнали от Ангълси, охлузванията по лицето на рицаря бяха заздравели, но на бузата му продължаваше да се вижда белегът от раната, получена по време на войната. Робърт забеляза, че счупените му в боя два зъба бяха заменени с други. Поставени в празнините, те бяха прикрепени към собствените му зъби с тънки сребърни нишки, заради които той като че ли постоянно се усмихваше със странна, лъскава усмивка. Робърт се запита откъде рицарят се беше сдобил с новите си зъби. Еймър продължи да го гледа още известно време, а после извърна глава и насочи поглед към краля. Робърт не го беше виждал от месеци. След падането на Ангълси много благородници бяха освободени от службата при краля, беше им позволено да се завърнат в именията си и Еймър беше отишъл с баща си в Пембрук. От злобния му поглед стана ясно, че времето не беше намалило омразата му. Робърт не изпитваше ни най-малко съжаление за боя, който му нанесе, но и предполагаше, че един ден той може да се опита да си отмъсти. Дори сега злорадстваше, като си спомни как беше стоварвал юмруците си в лицето на Еймър — лице, което се беше присмивало на сполетелите го беди, лице, което искаше да му причини болка и да го унижи. Копелето си го беше заслужило. Би го направил отново, без да му мигне окото.
Когато крал Едуард напусна острова, а работата по новата крепост Бомарис вече беше започнала, Робърт остана в оредялата му компания. Беше с краля, докато пътуваха първо до Карнарвън, за да видят плановете за възстановяването му, след това на юг, преминавайки през запустели крайбрежни градове и пристанища, блъскани от морските вълни, после покрай страховитите кралски крепости при Крисиет и Харлех. Мадог ап Луелин беше хвърлен окован във вериги в Тауър, осъден на доживотен затвор. След кървавата екзекуция на брат му духът на уелския бунтовник се сломи и отчаянието му символизираше състоянието на цялата страна, на която той беше принц за съвсем кратко време.
Във всяко селище Едуард приемаше официалната капитулация на уелсците, както и клетвите им за вярност. Навсякъде, където отиде през май и юни, короната на Артур беше с него като символ на върховната му власт. Лишени от принца си и скърбящи за загубата на толкова много хора, уелсците бяха смирени и уплашени. Обаче Едуард, който само преди седмици направи на парчета по-малкия брат на Мадог, сега прояви снизхождение и създаде съвет от правници, които да изслушват оплакванията на уелсците от неговите арогантни чиновници, оплаквания, довели в най-голяма степен до бунта. Той дори позволи на много бунтовници да се завърнат при семействата си, без да бъдат наказани. Робърт, изненадан от тази проява на снизходителност и готовност да се прощава, скоро разбра какво я беше предизвикало. Едуард желаеше уелсците да са доволни от управлението му, защото иска да изпълняват задълженията си и да му плащат данъци, да служат във войните и да не вдигат нови бунтове.