Въпреки успеха на краля в Уелс през лятото той имаше доста грижи. С разтопяването на снеговете и настъпването на пролетта започнаха да пристигат съобщения от Англия. Първоначалните новини, че хората на Едуард в Гаскония отнели три главни града на французите, бяха добре дошли, но когато от последвалите сведения се разбра, че оттогава няма напредък, кралят започна да изпада в мрачно настроение. Двете войни заедно с огромните разходи за построяването на Бомарис и възстановяването на Карнарвън бяха опразнили застрашително съкровищницата му. При завръщането им в Лондон Робърт дочу много разговори, в които бароните се питаха кога кралят ще започне да иска от тях повече пари.
Обаче днес в Уестминстър тези тревожни гласове не се чуваха. Цялото внимание на мъжете беше съсредоточено върху краля и олтара пред гробницата на Изповедника.
На олтара, покрит със сукно в червено и златисто, имаше три предмета. Единият беше меч. Куртана — беше прошепнал Хъмфри, когато го донесоха в параклиса. Мечът, който някога е бил носен от светеца, чиито мощи лежаха в златната костница, беше с тъп връх. Изнасяха го на всяка коронация от 1066 година насам, когато Завоевателя беше коронясан за крал на Англия. Хъмфри повтори един ред от Последното пророчество, докато с Робърт наблюдаваха как един свещеник го внася.
„Мечът на светец, носен от крале, пречупен от състрадание.“
До меча имаше проста черна кутия, която лъщеше на светлината на свещите. Когато попита за нея Хъмфри, той му каза, че е книга с оригиналното пророчество, което крал Едуард намерил в Нефин, след като завладял Уелс за пръв път. От тази книга с пророчествата на Мерлин, която беше толкова стара, че не можеше да бъде извадена отново от кутията, за да не се разпадне на прах, кралят беше накарал да направят превод. Именно думите в него го бяха подтикнали да търси четирите реликви, разделени между синовете на Брут, за да попречи на пророкуваното рухване на Британия. Сега към тях беше прибавена короната на Артур, възстановена от златарите на краля. Едуард я взе от копринената възглавница в основата на гробницата и се изправи.
Някои от присъстващите протегнаха вратове, за да наблюдават как кралят я поставя върху олтара. Няколко души се поклониха и зашепнаха молитви. Очите на Хъмфри блестяха, макар че друга част от мъжете не се вълнуваше толкова от събитието. Робърт се чувстваше някъде по средата. Част от него искаше да се хвърли с главата напред в съперничеството с Хъмфри и останалите, все още вярващ, че лоялността му към краля може да послужи на рода му. Друга част се дърпаше назад, съмняваща се в пътя, по който беше поел. Обвиненията на брат му в Нефин бяха изкарали на повърхността една не много приятна истина, напомняйки му, че в деня, в който беше посветен за рицар, бе поел обещание пред дядо си да продължава да предявява претенциите им за трона. Колкото и несигурен да беше онзи път в сравнение с този, осеян със съкровища, той не можеше да отрече, че заради положената клетва сега върви по много различен път. С това напомняне последваха и думите, които дядо му така често повтаряше:
„Мъж, който наруши клетвата си, не е достоен да диша.“
След като крал Едуард се отдръпна от гробницата на светеца, церемонията свърши. По знак на сър Джон де Варен графовете, бароните и духовниците се изнизаха през един отвор в цветната завеса, която отделяше светилището от останалата част от църквата, очаквайки с нетърпение пиршеството, организирано от краля в двореца, и възможността да мърморят против конфликта в Гаскония. Кралят не се присъедини към тях, а се отправи бавно към един от надгробните паметници в близост с гробницата на Изповедника. Най-отгоре имаше бронзово изображение на жена, а отстрани надпис: