Тук почива Елинор, над чиято душа милостивият Бог се смили.
Пред Робърт вървяха мъже, които му попречиха да види как кралят коленичи и остана сам. Той последва Хъмфри навън от светилището на храма в огромния му, подобен на пещера търбух. Прозорците по продължение на коридорите бяха от тъмночервено и синьо стъкло, декорирано с щитове, а стените между мраморните колони бяха в златисто и аленочервено.
Робърт, стигнал почти до средата на коридора, забеляза човек в раираната туника на кралски пратеник, който разговаряше с Ралф де Монтърмър. Ралф се извърна и огледа с търсещ поглед тълпата. Видя Робърт и го посочи на пратеника. Когато той се приближи, Робърт спря, последван от заинтригувания Хъмфри.
— Сър Робърт от Карик. — Пратеникът му подаде свит на руло пергамент. — Писмо от Шотландия, сър. Пристигна преди известно време, но не можахме да ви го предадем.
Робърт повдигна по-високо щита си, за да освободи ръката си и да вземе писмото, предполагайки, че е от дядо му. Беше пратил известие в Шотландия, преди да тръгне за Уелс, в което уведомяваше лорда, че е призован да изпълни дълга си към краля. Усмихна се, когато видя печата на дядо си, отвори писмото и започна да чете, докато мъжете минаваха покрай него. Постепенно усмивката му изчезна.
— Какво има? — попита Хъмфри, забелязал промяната в изражението му.
Робърт не отговори, а препрочете отново писмото. Когато Хъмфри повтори въпроса, той срещна смутен въпросителния поглед на приятеля си.
— Трябва да се върна у дома. — Замълча за момент, за да се прокашля. — За да се оженя.
— Да се ожениш?
— За една от дъщерите на сър Доналд, графа на Мар — каза, заеквайки, Робърт и се загледа в щита си, издраскан в битката. — Трябва в най-скоро време да се сбогувам с краля. — После подаде щита с дракона на Хъмфри. — Нека ти върна това. Не знам колко дълго ще отсъствам.
Хъмфри не посегна да вземе щита.
— След като веднъж си станал рицар на Дракона, оставаш такъв завинаги. Щитът е твой, Робърт, задръж го. — Накрая подсвирна леко и се засмя: — Ами в такъв случай тази нощ трябва да организираме запомнящо се пиршество, щом като ще ти е последна като ерген. Женен, значи? — Поклати глава и отново се засмя: — Предполагам, че скоро всички ще поемем това бреме.
Ралф и Томас от Ланкастър, които се присъединиха към тях, поискаха да узнаят какви вести е донесъл пратеникът. Хъмфри им каза. Ралф тупна Робърт по гърба и му изрази съжалението си.
— Познаваш ли я? — попита Томас.
В главата на Робърт изплува един образ от нощта край езерото. Дъхът му се превръщаше в бяла пара от студения въздух, когато беше пристъпил към Ева. Косата й беше като посребрена на лунната светлина. Спомни си за разговора на дядо му с графа на Мар същата нощ. Беше усетил, че планират подобен съюз.
— Красива ли е? — настоя да узнае Ралф.
— Като Дева Мария и всичките й ангели — каза накрая Робърт и колебливо се усмихна.
Смехът им проехтя покрай мраморните лица на светци и крале нагоре към тъмните висини на свода на църквата.
36
Джон Балиол стоеше на крепостната стена на замъка Стърлинг, а в очите му блестяха лъчите на залязващото слънце. В мочурливите равнини под скалата на замъка далечните локви отразяваха светлината. Кървавочервеното небе беше пълно с птичи ята. Спираловидните им формации говореха за нещо на непознатия за човека език на хвъркатите. Въздухът беше изпълнен с аромат на билки от градините, където слугите работеха в здрача и събираха зеленчуци за кухнята. Кралят видя и други хора да се движат в района на крепостта, както и по затревените площи под стените, където скалите оформяха равнина, а след нея се спускаха право надолу към изпъстрените с цветя поляни, снишаващи се плавно към бреговете на Форт. Голямата река течеше на изток от далечните планини към Единбург, където кралският замък беше кацнал като близнак на Стърлинг върху скалата. Там водният път, който разделяше Шотландия почти на две, се разширяваше и се превръщаше в море. В здрача Балиол едва различаваше над мастиленочерните води отдолу дървения мост, който свързваше двете половини на кралството. Години наред замъкът Стърлинг беше наричан ключът към Севера, защото който държеше замъка, пазещ моста, той контролираше единствения възможен път към планините.
Вечерта беше спокойна, като потънала в лятна дрямка, но Балиол усещаше приближаващия мрак от изток зад голите хълмове Очил като предвестник на нещо много повече от спускаща се нощ. Не искаше да отмества поглед от тази земя, за да види как тя потъва в мрака. Искаше да протегне ръка и да грабне слънцето от хоризонта, да го притисне до гърдите си, за да осветява лицата на враговете му. Но въздухът беше започнал да охлажда покритите му с лунички страни, а първите звезди се показаха по небето на изток.