Кралят видя как последните лъчи на слънцето изчезнаха зад планините. Когато светлината се скри, Балиол се обърна към шурея си:
— Тогава ела да приключим с това.
Денят преваляше, когато Робърт и Едуард, придружени от свитата им, преминаха границата. След като получи разрешението на краля да напусне Уестминстър, Робърт загуби повече време, отколкото беше очаквал, за да сложи работите си в ред. След почти две седмици път последната отсечка от пътуването им се беше оказала най-дългата. Бяха заобиколили стените на Карлайл, последния английски град, и от няколко часа яздеха в напрегнато мълчание, съсредоточени върху целта на пътуването си, примамливо близка отвъд самотните блата на Солуей Фърт.
Робърт изпитваше странно усещане, завръщайки се на родна земя след много месеци отсъствие, не толкова защото тя, изглежда, изобщо не се беше променила, а защото той се чувстваше променен и телом, и духом. Беше заминал като деветнадесетгодишен младеж, а се връщаше мъж на двадесет и една години, участвал в кървава война. Ползваше се с благоволението на краля и имаше влиятелни приятели в Англия. Неразделно от чувството за завръщането си у дома беше и желанието да поговори с дядо си за всичко, което се беше случило през двегодишното му отсъствие. Вече беше решил да каже на стария човек за посвещаването му в ордена на Рицарите на Дракона и за клетвата за вярност пред крал Едуард. Не се съмняваше, че дядо му ще му каже дали решенията, които беше взел, са правилни. Заедно с тези мисли Робърт се чувстваше все по-изнервен от перспективата за женитбата, заради която го повикаха у дома. Надяваше се да е готов за тази нова промяна. Ева безспорно беше красива, но дали щеше да бъде добра съпруга? Дали щеше да бъде подходяща майка за децата му? Тази мисъл го накара да се почувства още по-неспокоен и той я прогони от главата си, докато следваха познатия път, виещ се между заоблените хълмове на Анандейл към Лохмейбън.
В розовеещата вечер стигнаха покрайнините на града. При вида на каменната кула, която се издигаше от насипа, Робърт усети как сърцето му подскочи. Обърна се да погледне брат си и видя същото вълнение, обзело и него. Подкараха уморените си коне в тръс и заедно с оръженосците минаха през града към портите на замъка. От един комин отвъд крепостната стена се виеше дим. Робърт се запита дали някой от братята или сестрите му е там. Колкото повече наближаваше Шотландия, толкова повече се улавяше, че мисли за радостния смях на Нийл и упоритото мълчание на Томас, за плахата нежност на Кристин, за необуздаността на Мери и дори за любовта към книгите на Александър. Всички му липсваха, но никой не му липсваше така, както дядо му.
Робърт не познаваше навъсените лица на мъжете при портите, но стражите ги пропуснаха веднага щом каза името си.
Във вътрешния двор цареше тишина. Срещу тях кулата се извисяваше на фона на небето.
— Няма знаме — прошепна той.
— Какво?
— Знамето на дядо не е издигнато на кулата. Прав си. Може да не е тук. — Робърт се почувства разочарован. Щом получи писмото на дядо си в Уестминстър, беше изпратил един от оръженосците си напред, за да съобщи на стария човек, че до месец ще се върнат у дома. Сега се запита дали нещо не беше забавило пратеника му и писмото, защото не се съмняваше, че дядо му не би тръгнал нанякъде, ако знае, че скоро ще пристигнат. Робърт се обърна, като чу да се отваря врата в една от сградите. Когато оттам излезе млада жена с ведро в ръка, той я поздрави.
— Къде е лордът на Анандейл?
Слугинята спря и погледна групата уморени мъже.
— Той очаква ли ви, сър?
— Не, но ще ме приеме.
Слугинята притисна нервно ведрото до гърдите си.
— Каза ни, че няма да приема повече посетители, сър.
Робърт усети, че започва да се ядосва. Беше изморен от дългото пътуване и нямаше търпение да види дядо си. Тишината в двора и непознатите слуги започнаха да го тревожат. Случило ли се беше нещо в негово отсъствие?
— Аз съм сър Робърт Брус, графът на Карик. Неговият внук — каза той на жената. — Както казах, той ще ме приеме.
Очите й се разшириха, но тя стана дори по-нерешителна.
— Сър… — започна жената.
— Кажи ми къде е лордът!
— Той е мъртъв.
Студеният глас го преряза като нож и Робърт рязко се обърна.
Видя баща си, застанал на входа на централната жилищна сграда. Едрата му фигура в черно закриваше отвора. Суровото му лице изглеждаше остаряло, прорязано от дълбоки бръчки и неприязън. Косата му беше твърда, прошарена от бели косми. След като изненадата от тази поява премина, думите на баща му стигнаха до съзнанието му.