Сред настъпилата бъркотия Робърт се загледа в улиците долу. Видя брат си до една каруца да наглежда разтоварването на чували с пясък, които се надяваше да помогнат за потушаването на огъня. Лицето на Едуард беше мрачно, обляно в пот, но като че ли резервираността му беше изчезнала сред хаоса на обсадата и той се беше хвърлил да защитава Карлайл не по-малко въодушевен от всеки мъж от градския гарнизон. Трудно беше да изпитваш състрадание към хора, които се опитват да те убият. Погледът на Робърт се премести по-нататък към редиците на жените, които носеха вода на мъжете, и към свещениците, дошли още на разсъмване с библии и молитви. Вгледа се в купа зидария край една стена в съседство с кулата. Когато се обезпокоиха, че шотландската войска може да дойде, баща му нареди да се извърши ремонт на защитните стени, като бъде отделено особено внимание на местата близо до портите. Старата зидария беше свалена от градските работници и местата бяха иззидани с нови камъни и хоросан.
— Елате с мен! — извика Робърт на няколко рицари наблизо и бързо заслиза от стените. На улицата изтича до каруцата, където беше брат му. Грабна един чувал и го повлече. — Трябва да ги изпразним — каза той на рицарите и обърна чувала с пясъка. — Напълнете го с камъни!
— Братко?! — извика недоумяващ Едуард.
Обаче Робърт, изтичал до купчината зидария, беше започнал да хвърля в чувала парчетата. Продължи да раздава заповеди, когато рицарите го наобиколиха. От носа му започна да капе пот. Ризницата му тежеше. Беше свикнал тежестта й да се поема от кон, а и мечът на колана му пречеше. Изправи се и потърси с очи Нес, който беше някъде сред тълпата горе при стените. След като не го видя, погледът му се спря на един висок младеж с руса коса, който беше дошъл при купа, за да помогне. Оръженосецът беше синът на рицар от Йоркшър, един от васалите на баща му.
— Ти си Кристофър, нали? — викна му Робърт и разкопча колана си.
— Да, сър! — отвърна русокосият младеж и се приближи. — Кристофър Ситън.
— Подръж го.
Кристофър взе меча, подаден му от Робърт.
— Какво смятате да правите с това, сър? — попита задъхан един от рицарите, докато пълнеше с шепи камъни един чувал, който друг рицар държеше отворен.
— Ще го изсипем върху копелетата. — Робърт взе кош за стрели, донесен от един от хората от Карлайл, и продължи да го пълни със зидария. Разбрал какъв е планът му, Едуард се втурна да помага и извика още мъже да отнасят пълни кошове и чували горе при крепостните стени. Кристофър стоеше наблизо, стиснал меча на Робърт. Когато кошът се напълни, Робърт се напъна да го вдигне, но беше прекалено тежък за сам човек, а другите вече се бяха натоварили. Изруга и се опита да върне част от товара, когато се появиха две ръце и подхванаха коша от другата страна. Робърт вдигна очи, за да благодари, и видя жена. Беше ниска и пълна, с навити до лактите ръкави на роклята. Робърт се поколеба да й каже да извика някой мъж, но забеляза решителния израз на лицето й и разбра, че е доста силна. Към тях се присъединиха и други жени и момичета, които носеха вода и помогнаха в пълненето на кошовете с камъни. Някои дори започнаха да ги събират в полите си. Гледката на тези облечени във вълнени дрехи жени, които сновяха между рицарите в брони, беше твърде необикновена. Когато жената вдигна нейния край от коша, Робърт вдигна своя и двамата го отнесоха в кулата. Кристофър ги последва с меча на Робърт.
Когато стигнаха горе, Робърт заповяда да разпределят чувалите покрай стените от всяка страна на кулата, както и на върха на самата кула. Сега димът беше станал по-гъст и задушлив, въпреки че изсипваната през парапетите вода пречеше на усилията на войниците долу. Робърт извика на стрелците да спрат да стрелят, но да са готови. Каза на Едуард да предаде какъв е планът му на хората по останалата част от стените и се отправи бързо към върха на кулата. Оттам имаше чудесна гледка към шотландците отвъд рова, които изпращаха през него още хора със слама и други леснозапалими неща, за да подпалят дървените порти. Робърт виждаше и града зад себе си. Някъде из улиците близо до крепостта гореше огромен огън и в небето се издигаха кълба черен дим. Запита се дали врагът беше успял да си пробие път някъде, но нямаше време да се тревожи.