Мъжете влязоха в големия хол, а слугите се запромъкваха между тях и започнаха да наливат червено като рубин вино в големи калаени чаши. Отвън глухият тътен на морето не преставаше и соленият му мирис се смеси с ароматите на ястия и дим от горящи дърва. Изкарани бяха три допълнителни подпори и плотове, за да могат да седнат всички, и залата се препълни. От огъня, който гореше в огромното като пещера огнище, стана задушно. На стената зад централната маса висеше знамето на графа с избродирания на него герб на Карик — червен орнамент на бял фон. Зад друга маса беше провесен огромен гоблен, на който с ярка коприна беше изобразено как Малкълм Канмор убива в бой омразния си съперник Макбет и взема трона. Така той слагаше началото на славната династия, чийто далечен потомък беше кланът Брус. На Робърт фигурата на победоносния крал винаги много му наподобяваше на баща му.
Той запристъпва нетърпеливо пред вратите на залата, докато гостите влизаха един по един вътре. Лордовете заеха местата си край централната маса, а техните рицари и придворни насядаха по пейките около другите маси. С Робърт бяха по-малките му братя Александър, Томас и Нийл и по-голямата му сестра Изабел. Когато влезе и последният мъж — младеж с изумително сини очи, който намигна на чакащите деца, Робърт направи опит да се вмъкне вътре, решен да намери място колкото може по-близо до дядо си. Спря го гласът на майка му:
— Тази вечер ще ядете в стаята си.
Остана като гръмнат. Внушителната, висока фигура на майка му, графинята на Карик, благодарение на брака с която баща му беше станал граф на тази дива област, се показа от тъмното в коридора. Буйната й черна коса беше навита на главата в сложни плитки, придържани от сребърна тел. Бялата й ленена рокля беше изпъната на корема, издут от десетото й дете.
Когато приближи, хванала за ръка едно едва проходило момиченце, погледът й се спря на Робърт:
— Чу ли ме?
— Но, мамо… — започна Изабел.
— Кажете лека нощ на баща си и дядо си и после веднага се качете горе. — Думите бяха казани на галски, което за децата означаваше, че разговорът е приключен. Майка им говореше галски само когато беше ядосана или се обръщаше към слугите. — Сега вървете — рече тя, преминавайки на френски, предпочитания език на съпруга й.
Когато влезе в пълния хол, където гостите тихо разговаряха, Робърт приближи баща си, седнал начело на масата. Опита се да улови погледа му, за да открие признаци на гнева, който би последвал, ако му бяха казали, че е прекъснал обучението си за деня. Графът разговаряше оживено с едър като мечка мъж, облечен в черни кожи. Робърт видя, че е от хората, пристигнали по-късно през деня.
— Лека нощ, татко — рече тихо той.
Графът го погледна, но продължи разговора. Като се питаше със засилващо се чувство на облекчение дали поради необичайните събития през деня в края на краищата Йотър не бе казал нищо на баща му, Робърт бързо премина към дядо си, седнал в другия край на масата. Лордът на Анандейл беше вдигнал на ръце малката му сестричка Кристин, влязла в залата, щапукайки с майка им.
— С какво я храниш, лейди Марджори? — попита старият Брус и с пъшкане остави детето на земята.
Графинята се усмихна топло на стария човек.
— А сега, тръгвайте! — рече тя и поведе децата си към вратата, където бавачката ги чакаше, за да ги придружи до горния етаж. Робърт продължаваше да се бави, надявайки се да остане, но баща му строго каза:
— Чу какво каза майка ти. Вън!
Лордът на Анандейл погледна Робърт, а после се обърна към графа:
— Сине, след теб момчето е глава на фамилията. Трябва да остане. — Старият човек се поклони леко на Марджори: — С твое позволение, милейди.
Преди графинята да успее да отговори, бащата на Робърт заговори отново:
— Глава на фамилията? — Тонът му беше рязък като удар с камшик. — На единадесет години е, а не може да се задържи на седлото с копие в ръка. Чудя се защо изобщо го пратих в Антрим, щом като това е резултатът от труда ми.