Огледа се и погледът му се спря на един работник, застанал наблизо, подпрян на лопатата си. Кралят се отправи към него и остави Кресингам да вика в недоумение след него. Работникът мигом се изпъна и погледна уплашен, явно питайки се какво лошо беше сторил. Когато Едуард го приближи, човекът сведе глава и стисна така силно дръжката на лопатата, че пръстите му побеляха. Под любопитните погледи на останалите работници кралят взе лопатата от безмълвния човек и отиде до ръба на рова. Заби я във влажната земя и натисна с крак, за да потъне по-дълбоко. Докато работеше, краищата на мантията му се влачеха в калта. Стиснал здраво дръжката, огладена от ръцете на работника, той изкопа голямо парче пръст. Вдигна тежкия товар, отправи се обратно към количката и под изпълнените с възхищение погледи изсипа пръстта върху вече напълнената от някой друг количка. Ако днешният ден трябваше да отбележи маркирането на неговата нова северна територия, тогава беше важно да го направи със собствените си ръце, а не с ръцете на някой друг. Доволен от жеста, Едуард се върна и изкопа още пръст от брега на рова. Кралят беше така погълнат от работата си, че не забеляза група ездачи, приближаващи градските порти откъм северния път.
След като загреба още три пред погледите на изумените му подчинени, Едуард заби лопатата в земята и хвана дръжките на количката. Кресингам се ухили и кимна окуражително, доволен, че кралят прави това, което се очаква от него. Кралят избута количката покрай мъжете и я обърна на определеното място, а наоколо се разнесе мирис на прясна пръст. Работниците бурно заръкопляскаха.
Кресингам с пухтене отиде при краля.
— Това ще им даде нови сили — каза решително той, когато работниците вдигнаха лопатите и кирките и отидоха до ръба на рова, за да копаят.
— Кралю!
Едуард вдигна глава, чул плътния глас на Джон де Варен, който се приближаваше към него през тълпата копачи. Заедно с него беше шотландският граф Патрик от Дънбар, който му беше помогнал да завладее Бъруик. Лицето на графа, загърнат в изцапано пътно наметало, обшито по ръбовете с лъскава черна козина, беше тревожно. Зад него Едуард забеляза група ездачи, които бяха слезли от конете и разговаряха с Антъни Бек. Като изтри пръстта от ръцете си, той посрещна двамата графове, следван плътно от Кресингам.
— Кралю! — поздрави Патрик от Дънбар и се поклони.
— Имаш сведения за местоположението на враговете ми, нали? — попита рязко Едуард. Нямаше търпение да получи новини за тях след съобщенията, че шотландската армия е преминала границата и навлязла в Нортъмбърланд, отдавайки се на плячкосване и палежи. Той разчиташе на лоялни към него васали като граф Патрик от Дънбар и Брус в Карлайл, които познаваха тези земи добре, да бъдат негови очи и уши. Обаче след Бъруик не беше получавал вести и започна да става нетърпелив.
— Шотландската войска е преминала границата и се е върнала в Шотландия преди пет дни, милорд. Сега са на около тридесет мили оттук и препречват пътя ви на север. Разположили са се на лагер в земите ми. — Лицето на граф Патрик беше мрачно. — Върнах се в замъка си, след като се сбогувах с вас, и го намерих обкръжен. Дънбар е паднал в ръцете на Черния Комън и хората му.
— Как така? — попита Едуард, ядосан от неприятните новини. Той беше избрал този път на север отчасти защото Дънбар, който беше под контрола на съюзника му, предлагаше сигурна база посред вражеската територия. Това беше добре укрепено място, в което при необходимост можеше да се оттегли. — Ти ми каза, че е добре защитен.
Сър Патрик не отговори веднага, явно завладян от противоречиви чувства.
— Жена ми ги е пуснала, сир — отвърна той с дрезгав от напрежение глас. — Предала ме е.
Едуард продължително го изгледа.
— А Балиол?
— Кралят е с основната армия.
Едуард млъкна и се замисли. Няколко дни след падането на Бъруик беше получил официално уведомление от крал Джон, че отхвърля опеката му. Тонът беше предизвикателен и категоричен и явно противоречеше на представата му за Балиол като слабохарактерен човек. Предположи, че гласът зад него е на Джон Комън. Лордът на Баденох се оказа по-хитър, отколкото предполагаше. Кралят се беше надявал, че женитбата на неговия син с дъщерята на Уилям де Валънс ще го укроти. Очевидно Комън се нуждаеше от по-категорична демонстрация на силата му. Всички имаха нужда от това.