Едуард насочи вниманието си към Джон де Варен.
— Искам да поведеш на север един отряд, който да се справи с тези селяндури. Превземи замъка и залови разбойниците, които го държат. Не искам нищо да пречи на пътя ми на север. Вземи младежите със себе си — добави той и погледна към Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона.
— Да, милорд.
Едуард тръгна напред, но спря и погледна назад към граф Патрик.
— Трябвало е да държиш по-изкъсо жена си, Дънбар.
41
Сър Джон де Варен излезе от шатрата и тръгна през мъглата, загърнат в мантията си, като силно подсмърчаше. Беше почти май, но ранните утрини все още бяха мразовити. Той мразеше голотата на североизточното крайбрежие с неговото бурно море и червено-кафяви скали. Истината беше, че мразеше цяла Шотландия. Тук нямаше свестни пътища, а само широки пространства, покрити с гъсти гори, и прорязани от проломи планини, които се изпречваха на пътя му. Мразеше също снеговете през зимата и влажния въздух, гъмжащ от хапещи насекоми през лятото. Копнееше да се върне в по-мекия климат на гористите земи в неговите английски имения. Скоро щеше да започне ловният сезон. Ако е рекъл Господ, войната щеше да свърши преди това.
Отпред между редиците от шатри се виждаха очертанията на движещи се мъже. Варен и рицарите му бяха пристигнали в Дънбар предишния ден. Съгледвачите бяха уведомили графа, че макар замъкът да е окупиран от вражески войници, шотландската армия не е забелязана наоколо. След като навлязоха в изоставения град, хората на Варен се установиха на лагер на безопасно разстояние от замъка, кацнал върху едно скалисто възвишение, издигащо се над пристанището.
Прескачайки опънатите въжета на шатрите, графът мина покрай коне, чиито коняри вече им бяха дали сутрешната дажба. От лагерните огньове към все още тъмното небе се виеше дим, а из въздуха се носеше мирис на изгорели дърва, примесен с по-сладникавата миризма на овес и билки. Готвачите бяха станали час по-рано. Пред Варен от мъглата изникнаха очертанията на четири грамадни фигури. Той ги наближи доволен от усилената работа на майсторите, които бяха завършили сглобяването на съоръженията. Обсадните машини бяха периери, много по-леки от гигантските требучети. През дългата си кариера Варен ги беше виждал да се използват в други войни. Една тънка подвижна греда с прикрепена в примка единия край и четири висящи въжета в другия беше поставена върху високо дървено скеле. Требучетите действаха на принципа на противотежестта, докато периерите бяха задействани от хора. Мъжете теглеха надолу краищата на провисналите от гредата въжета и по този начин примката в другия край изхвърляше товара си — обикновено камък, изсечен по специален начин. Периерите бяха по-лесни за пренасяне и сглобяване, защото бяха по-малки и по-леки, но не бяха така ефикасни като требучетите, които можеха да изхвърлят камъни, тежки до сто и петдесет килограма, на повече от триста метра.
Един майстор, който забиваше гвоздей в дървеното скеле, погледна към показалия се от мъглата Варен.
— Сър! — поздрави той и се изправи. — До час машините ще бъдат готови.
Варен изсумтя, загледан в замъка. Земята се издигаше плавно към стените му, които почти не се виждаха в мъглата. Усети мирис на море и чу далечните крясъци на чайките, но не виждаше почти нищо.
— Ако тази мъгла не се вдигне, няма да виждаме целта.
Два часа по-късно изгряващото слънце прогони мъглата и доста преди обеда от нея бяха останали само няколко тънки ивици, които се носеха разпокъсани над стените на замъка Дънбар.
Когато първият камък удари стената, в небето се разлетяха птици. Чу се оглушителен трясък и се вдигна облак прах. Големият камък падна на земята сред дъжд от ситни камъчета, след което се отърколи надолу по тревистия склон под стените. Секунди по-късно го последваха още три. При всяко попадение от стената се откъртваха парчета камък и зидария.
Джон де Варен наблюдаваше как майсторите методично зареждат периерите и стрелят, а обслужващите машината хора теглят въжетата като клисари, биещи камбаните на църква. Гредите се извиваха и се изправяха една след друга и от примките камъните политаха към кацналия на скалата замък. В отговор от бойниците на крепостта започнаха да изпращат надолу стрели, но майсторите бяха издигнали дъсчена ограда и работеха около машините си зад нея. Когато камъните продължиха да се стоварват върху стените, оттам започнаха да се чуват викове. Варен забеляза през процепите за стрели движение на хора, но ако не предприемеха атака откъм портите, шотландците не можеха да направят нищо, за да попречат на обсадата. Те обаче имаха едно предимство: времето.