Засега обаче нямаше време да се заемат с почистването, защото скоро от крал Едуард се получи вест, че вика лорда на Анандейл и Робърт при себе си в североизточния град Монтроуз.
— Сър, дали да не починем малко?
Робърт вдигна глава, когато един от рицарите от Анандейл се обърна към баща му. Той самият се канеше да предложи същото. Обедната горещина беше започнала да става непоносима и конете отчаяно се нуждаеха от вода. Яздеше един от жребците си, докато Нес водеше Хънтър. Марджори, която лежеше в платнена люлка, провесена на гърдите на Катрин, беше започнала да проплаква.
— Не, почти пристигнахме — отвърна лордът, обръщайки се със самодоволно изражение към рицаря. — Искам да поздравя крал Едуард колкото е възможно по-скоро. Очаквам, че той има важни вести за мен.
Робърт погледна баща си. Жълтата му туника, украсена с червен кръст, изглеждаше още по-ярка на слънчевата светлина, а ризницата беше излъскана до блясък. Въпреки жегата върху туниката и ризницата си той носеше мантия от фин фламандски плат, поръбена с червена коприна. Потеше се обилно и потта се стичаше на струйки по лицето му. Над него беше издигнат високо флагът на Анандейл. Беше накарал знаменосеца си да го носи през всеки град и село, през които преминаваха от Лохмейбън до североизточното крайбрежие като при някакво кралско шествие. Робърт носеше върху туниката си герба на Карик, но не беше издигнал знамето си, което стоеше навито около дръжката в една от каруците. Когато баща му заговори, усети, че брат му се опитва да улови погледа му, но тъй като знаеше, че по този начин Едуард иска да му каже нещо, не спря да гледа право напред.
Продължиха да вървят и когато обядът премина в ранен следобед, пред очите им се показа голяма лагуна. Между нея и Северно море беше градът Монтроуз, издигащ се върху пясъчна ивица, а над къщите му се извисяваше замък. Отвъд стените на замъка, където покритите с шубраци поля граничеха със сиви пясъчни дюни, бяха издигнати много шатри като разноцветно море от платно. По средата на шатрите имаше голяма платформа, подобна на сцена.
Улиците в Монтроуз бяха пълни с английски рицари и войници. Докато яздеха през тълпите, повечето от хората, които Робърт чуваше да говорят, бяха англичани. По акцента им се познаваше, че са дошли в това шотландско пристанище от различни краища. Някои говореха ирландски, което му навя смътен спомен за Антрим. Други — уелски, предизвиквайки у него по-пресни спомени. Докато отрядът минаваше покрай една паянтова кръчма, стана сбиване. Един войник започна да налага друг, преди да ги усмирят. Няколко мъже пристъпиха напред, за да ги разтърват, а други ги насърчаваха. У войниците, изпълващи улиците, се забелязваше някаква разпуснатост. Тъпчеха се с храна и бира и крещяха на уличните певци да им пеят. Това не бяха мъже, изтощени от тежка война, които празнуват трудно извоювана победа. Бяха гуляйджии, дошли на пиршество. Гледката изглеждаше много по-различна от тази, на която Робърт стана свидетел след войната в Уелс. Как се стигна толкова скоро до това? Как се предаде Шотландия толкова бързо? Беше направо изумително, като си го помисли човек.
След дълго криволичене из улиците накрая стигнаха замъка, където от една кула се развяваше алено знаме с три златни лъва. Портите бяха затворени и отпред, подпрени на пиките си, стояха четирима стражи, облечени като кралски войници. Когато лордът на Анандейл се приближи, един от мъжете излезе напред и прекоси моста над рова.
— Добър ден! — каза той и се вгледа в знамето, издигнато над групата. — По каква работа?
По даден знак от бащата на Робърт един от рицарите излезе с коня си напред.
— Пристигнал е сър Робърт Брус, лорд на Анандейл. Той иска да говори с крал Едуард.
— Кралят е на съвет — отвърна стражът.
Робърт забеляза как лицето на баща му нервно потрепна.
Брус подкара бялата си кобила към стража.