— Ние не знаем какво замисля кралят и дали изобщо ще предложи трона. — Гласът му стана по-рязък. — Няма да разединя клана, като се боря за една илюзия, дявол да го вземе!
Този път брат му не направи опит да го последва. Робърт продължи да върви покрай събраните на групи войници, които се излежаваха под горещото слънце, пиеха или спяха. Други седяха около масите, поставени под навеси, и слугите им носеха храна. Видя няколко познати знамена, провесени отстрани на шатрите, и се запита кои са тук. Представи си за миг лицето на Еймър де Валънс, но си наложи да не мисли за него и се отправи през пясъчните дюни към морето, а Уатах ситнеше редом.
В слънчевия следобед морето блестеше като разтопено злато, а вълните се плискаха едва чуто върху пясъка. Вятърът, който духаше откъм водата, изсуши потта по лицето на Робърт, когато той седна и отвърза каишката на Уатах. Кучето се спусна към водата и заподскача като сърна сред вълните. На пясъка бяха изтеглени няколко рибарски лодки. Малко по-встрани от тях няколко слуги търкаха гърнета и котли в поток, който се вливаше в морето. Уатах се втурна бързо към тях, но с рязко подсвирване Робърт я повика обратно. Когато животното легна послушно до него, той се наведе напред и подпря глава с ръце върху коленете. Загледа се в морето, чиято ведра синева беше в рязко противоречие с обърканите му мисли.
Откакто баща му беше назначен за губернатор на Карлайл, той непрекъснато намекваше за възможността ако Едуард спечели войната, да го направи крал. Сега англичаните бяха спечелили и утре Балиол щеше да бъде свален. Робърт изпитваше благодарност, че земите им са върнати и бе доволен от участта на Балиол и омразните Комъни. Но докато яздеше из родните си земи и виждаше съотечествениците си смирени и унижени, се беше почувствал като окупатор, също толкова презиран, колкото крал Едуард и войниците му. Искаше ли да бъде крал на хора, които го мразят? А и какво означаваше самият трон? През последните шест години беше станал свидетел на опитите на Едуард да държи Шотландия под свой контрол, първо чрез предложената женитба на Маргарет с наследника му, после чрез намесата му в царуването на Балиол. Сега, след като Едуард беше завзел кралството със сила, когото и да поставеше на мястото на Балиол, щеше да бъде само един послушен васал, държан на много здрава каишка. Робърт се питаше дали не беше по-добре да е доверен воин в кралския елит, отколкото марионетка в окован с вериги трон…
Седнал замислен, той чу дрезгавия глас на дядо си да пита дали една вековна история ще свърши с него, дали Александър, Дейвид и Малкълм Канмор се биха и проливаха кръвта си за тяхното кралство, а той щеше да го предаде без борба? Робърт си представи огромно дърво, растящо на склон. Беше изсъхнало и загиваше, гордите му клони бяха почернели от гниенето, което пълзеше надолу по дебелия ствол към корените му. „Ти причини това — каза гласът на дядо му. — Ти беше смъртта на нашето наследство.“
— Какво искаш от мен? — извика внезапно Робърт и скочи на крака.
Уатах се разлая, чула гневния му глас, а слугите, които миеха съдините, погледнаха към него. Робърт отиде до водата, заровил ръце в косата си. За четири години положението на рода му в този свят се беше променило до неузнаваемост. Бяха загубили битката за трона, влиянието си в кралството и повечето от бившите си съюзници. Той беше загубил бързо един след друг майка си, дядо си и жена си, а след това трябваше да изтърпи мъката да води война със собствения си народ. С победата усети още по-мъчително жестокостта на поражението си. Някъде горе на небето, сред облаците, свети Малахия сигурно се смееше.
— Сър Робърт?
Рязко се обърна и видя, че към него през дюните идва висок млад мъж в синя копринена туника. На загорялото от слънцето лице на Хъмфри де Бун се появи широка усмивка. Виждайки приятеля си, Робърт почувства голямо облекчение. Обвиненията на дядо му и изсъхналото дърво изчезнаха и той тръгна нагоре да го посрещне. Прегърнаха се, а Хъмфри се засмя, когато Робърт го притисна силно до гърдите си.
— Видях знамето ти, докато минавахте нагоре през лагера — каза той и се отдръпна. — Брат ти ми каза, че си тук. — Хъмфри погледна към Уатах, която го подуши. — Това ли е хрътката ти? Красива е.
— От колко време си в Монтроуз? — Робърт се беше надявал рицарят да е тук, защото приятелството на младия човек много му липсваше. Като го видя, почувства се така, сякаш беше в Лондон през онова лято, когато се упражняваха на полето и пируваха в Тауър. Като че ли събитията през изминалата година изобщо не се бяха случвали.