— Само от няколко дни. Пристигнахме от Пърт.
— Беше ли при Бъруик?
Усмивката на Хъмфри изчезна. Погледна морето, а после се обърна към Робърт и пресилено се усмихна.
— Хайде да не говорим за сражения, след като войната свърши. Разкажи ми за себе си. Всичко! Къде е красивата ти жена? Тук ли е? Нямам търпение да се запозная с нея.
— Изобел умря преди четири месеца в Карлайл — каза след кратка пауза Робърт. — При раждането на дъщеря ни.
Лицето на Хъмфри помръкна. Стисна рамото на Робърт.
— Приятелю, аз…
Робърт махна с ръка, преди извинението да бъде произнесено. Смяташе, че не заслужава съчувствие, след като беше страдал сравнително малко.
— Беше добра жена. Добра съпруга. Но бяхме заедно само година, а заради неприятностите и после заради войната не се виждахме често. Истината е, че не я познавах много добре. Тя… — той се поколеба. Не беше казвал това пред никого. — Тя наистина ми липсва, но повече заради детето ни, отколкото заради мен.
Хъмфри кимна.
Известно време запазиха мълчание, загледани във вълните, които се разбиваха на брега. Лицата им бяха загорели и с наболи бради. След малко Робърт реши да заговори, но рицарят го изпревари.
— Радвам се, че си тук, Робърт — каза, обръщайки се към него, Хъмфри. — Защото имам нужда от помощта ти.
— Разбира се. С какво мога да ти помогна?
— Има нещо, което крал Едуард иска Рицарите на Дракона да изпълнят. Една специална задача. Искам да дойдеш с нас.
— Каква е тя?
В този момент чуха някой да вика. Обърнаха се и видяха Едуард, който вървеше през дюните към тях.
— Ще говорим по-късно — каза Хъмфри и погледна отново Робърт. Усмихна се и стисна рамото му. — Радвам се да те видя отново, приятелю.
— И аз теб.
Робърт лежеше в шатрата и слушаше как брат му диша редом. Беше изморен от дългото пътуване. Тягостната атмосфера вечерта в техния лагер заради мрачното настроение на баща му, че не беше приет от краля, а също и продължаващата неизвестност какво ще стане утре, когато крал Джон бъде свален, го умориха още повече. Ала въпреки умората не можеше да заспи.
Топлият вятър повдигна краищата на шатрата и разкри пълната луна, червеникава по краищата, която висеше ниско на небето. Робърт се запита дали това не беше лоша поличба. Тази мисъл го върна обратно към времето, когато едно лято в Карик се беше скитал сред леката мъгла и беше стигнал до къщата сред хълмовете и дървото с мрежи по него. Дали старицата беше още там в схлупената си къщурка, пълна с книги и кости, където плетеше съдбите на хората? Сега Афраиг сигурно вече беше много стара или мъртва. Мисълта за Карик го накара да изпита тъга по безгрижното детство, когато майка му и дядо му бяха живи и домовете им — пълни с приятели и смях. Беше прекарал толкова малко време в графството си, след като го беше наследил. Неговият васал Андрю Бойд събираше годишните ренти и се справяше с всички проблеми, затова още не беше почувствал напълно, че имението е негово. Сега, когато войната беше свършила, трябваше да се върне там.
Чу гласове отвън и разпозна този на един от рицарите на баща му, оставен да пази лагера, а другият — тих, но настойчив, беше на Хъмфри. Като внимаваше да не събуди брат си, Робърт стана и излезе от шатрата. Приближи се и кимна на човека на баща му да отиде на поста си.
Когато поздрави Хъмфри, забеляза, че под простия, тъмен плащ за езда рицарят носи броня.
Очите на Хъмфри проблеснаха на светлината на огъня.
— Искам бързо да се облечеш.
— Къде отиваме?
— Да изпълним пророчеството.
Хъмфри продължи да говори още няколко секунди. Каза му какво да вземе със себе си и къде ще се срещнат. Когато рицарят свърши, Робърт искаше да продължи да го пита за характера на задачата, но се въздържа. Чувството за принадлежност към нещо, което изпита, виждайки Хъмфри, беше за него голямо облекчение след мъчителната изолация, в която се оказа, откакто се беше върнал в Шотландия. Не искаше да го разваля с въпроси към рицаря. Всъщност намираше възможността да напусне Монтроуз за добре дошла. Беше уморен от колебания какъв избор да направи и по кой път да тръгне.
„Ще продължиш да го избягваш, докато стане твърде късно и изборът ти бъде отнет.“
Брат му беше прав. Но не го интересуваше.