Крал Едуард беше направил Джон Балиол крал на Шотландия, а сега го беше свалил от трона. Брус не можеше да е много сигурен, но му се стори, че в слънчевото утро забеляза върху сипаничавото лице на Балиол да проблясват сълзи.
След като Балиол беше отведен надолу по стъпалата на платформата, за да бъде откаран с ескорт в лондонския Тауър заедно с останалите шотландски благородници, крал Едуард се изправи. Видял, че кралят се кани да слезе от платформата, заобиколен от свитата си, Брус решително си проби път през тълпата. Английският крал, който го беше извикал, за да стане свидетел на този момент, все още не го беше приел. Нетърпението не му даваше мира.
— Кралю!
Брус не обърна внимание на протестите на онези, които беше разбутал грубо с лакти, за да излезе напред, и продължи да вика, опитвайки се да привлече вниманието на краля. Почти стигна до Едуард, който вървеше през лагера заедно с Джон де Варен и главните му служители, когато двама кралски рицари препречиха пътя му. Като видя, че нямат намерение да го пропуснат, Брус отстъпи назад.
— Моля ви, господарю! Трябва да говоря с вас!
Едуард се обърна, забеляза Брус, застанал между двамата рицари със зачервено от борбата с тълпата лице. Заедно с него се обърнаха и приближените му, за да видят кой се осмелява да заговори краля.
— Господарю! — каза Брус, изчаквайки един миг, за да се успокои и да направи поклон. — Исках да говоря с вас по един важен въпрос. — Когато Едуард продължи да го гледа, като че ли очакваше да каже тук на място за какво става дума, Брус добави: — Насаме.
Погледът на Едуард не трепна и остана все така студен.
— Времето ми тук е ограничено. Ще се срещна с всичките си васали следващия месец в Бъруик, когато настъплението на север приключи. Там ще приема почитта на народа на Шотландия. Тогава ще можеш да разговаряш с мен, сър Робърт от Анандейл — каза кралят и се накани да продължи напред.
Като видя, че това, за което беше копнял, макар и примамливо близо, му се изплъзва, лордът на Анандейл се самозабрави.
— Настоявам, милорд! — извика силно той след краля.
При тези думи, изречени с властен тон, кралските служители погледнаха изумени, а рицарите, препречващи пътя на Брус, хванаха дръжките на мечовете си, за да ги изтеглят, ако направи още една крачка напред.
Едуард бавно се обърна, а скулите на лицето му се изостриха още повече на светлината на утринното слънце. Сивите му очи се присвиха и той прикова властно стоманения си поглед в Брус.
Лордът на Анандейл побърза да отстъпи.
— Исках да кажа, милорд, че въпросът не търпи отлагане. — И без да обръща внимание на служителите, продължи: — Сега, когато крал Джон е лишен от титлата, тронът на Шотландия остава празен. След Балиол правото да претендира за него принадлежи на баща ми, както показа организираното от вас изслушване, но след смъртта му миналата година това право се прехвърли на мен. Вие сам признахте това, когато приех да стана губернатор на Карлайл.
За момент Едуард не каза нищо. Когато заговори, тонът му беше открито язвителен:
— Да не мислите, сър Робърт, че най-голямата ми грижа е да ви печеля кралства?
Кралят продължи пътя си заедно със своите служители, а рицарите се обърнаха и го последваха, оставяйки лорда на Анандейл да стои сам като поразен от гръм сред тълпата.
44
След като излязоха от Монтроуз, рицарите яздиха здраво. От време на време спираха само за по няколко часа да починат, когато конете не можеха да продължават по-нататък. Сега, на свечеряване през третия ден, те се спускаха по един хълм и Робърт осъзна, че вижда в далечината крепостните стени на град Пърт, разположен на бреговете на пълноводната река Тей. По-близо, на около миля, се намираше Скун, където той и дядо му се бяха изкачили на хълма Мот и старият човек му беше разказал за битката при Луис и причината за ненавистта му към Комъните.
Когато наближиха покрайнините на града по един изровен път с каруцата, клатушкаща се зад тях, Хъмфри даде знак да забавят ход. Зави надясно и ги поведе по пътека, която минаваше през рядка гора. Колелата на каруцата подскачаха по неравната земя, чуваше се пращене на счупени клонки. Около тях дърветата шумоляха, а клоните им закриваха като с мрежи червеникавото небе, на което блещукаха първите звезди. След малко излязоха на поляна. Хъмфри се огледа и, явно останал доволен, заповяда да спрат.
— Ще правим ли лагер, сър Хъмфри? — попита Робърт Клифорд, загледан в сгъстяващия се мрак сред дърветата.