Хъмфри дръпна юздите на коня си, другите също забавиха ход. Чул името си, Робърт разбра, че рицарят го поканва да ги поведе към църквата на манастира. Бяха минали години от идването му тук, когато следваше дядо си през този двор, но той помнеше пътя. Пришпори Хънтър и ги поведе покрай спалните помещения и градините натам, където в сгъстяващия се мрак се издигаше църквата. Един мъж в расо извика уплашен и ги попита кои са, но рицарите изтрополяха покрай него, без да му отговорят. Хъмфри изпревари Робърт и препусна към църквата. Зад себе си Робърт чу викове и затръшване на врати, когато монасите се стреснаха от тропота на копитата. Някъде залаяха кучета. Нямаха много време.
Рицарите спряха конете пред вратите на църквата, а колелата на каруцата се плъзнаха в прахта. Скочиха на земята и някои изтеглиха мечовете си, крачейки бързо към църквата. По заповед на Хъмфри няколко души останаха при вратите, а той, Пърси и Клифорд влязоха вътре. Църквата миришеше на тамян и разтопен восък. Стъклата на прозорците отразяваха слабата светлина от свещите. Робърт ги последва и нахлупи качулката на плаща, за да скрие лицето си. Беше доволен, че облече простата дреха. Тази вечер тук червеният орнамент на Карик можеше да изиграе ролята на клеймо.
Хъмфри подаде щита си на Ралф, закрачи по пътеката между редовете под строгия поглед на свелите глави ангели от колоните и се запъти към олтара, пред който беше поставен белезникав каменен блок върху извезана със злато покривка. Робърт си спомни как баща му крачеше по същия коридор и как шотландските големци протестираха зад него. Замисли се колко голямо бе нетърпението на баща му да се добере до тази награда, до този древен камък, на който беше заложил всичките си амбиции. Каква ужасна съдба беше довела него, един Брус, тук не за да седне на трона, а да го открадне за един нашественик?
Хенри Пърси и Робърт Клифорд последваха Хъмфри. Тримата вдигнаха камъка. Пърси и Клифорд хванаха железните халки от двете страни, а Хъмфри пое тежестта отдолу. Тръгнаха, олюлявайки се, обратно по пътеката. Робърт чу отвън приближаващи се викове. Рицарите, които пазеха вратата, извикаха на Хъмфри да побърза. Робърт изтегли меча си, когато Пърси и Клифорд се приближиха. Погледът му се спря на свещения камък между тях, бледата му повърхност блестеше на светлината на свещите. Отвън към църквата на манастира се приближаваше тълпа. Някои държаха запалени факли. Повечето бяха облечени в монашески раса, но някои приличаха на работници или слуги. Тези мъже носеха ножове и тояги. Един държеше секира.
Рицарите тръгнаха напред, като образуваха защитен обръч, а Хъмфри и другите вървяха след тях. Най-отпред беше Еймър де Валънс. Робърт се присъедини към тях, когато Пърси и Клифорд се запътиха, клатушкайки се, към каруцата. Хъмфри беше пуснал камъка и беше взел щита си от Ралф. Излезе напред, за да посрещне приближаващите мъже.
Монасите от Скун бяха предвождани от прегърбен възрастен мъж, който, съдейки по обшитото с кожа расо, беше игуменът на манастира. Изуми се, когато видя Пърси и Клифорд да носят камъка.
— В името Божие, какво означава това? — извика с дрезгав глас той, когато спря пред кръга, образуван от рицарите. — Кои сте вие?
— Ние сме Рицарите на Дракона — отвърна Хъмфри. — Дойдохме да вземем Камъка на съдбата по заповед на краля на Англия Едуард, херцог на Гаскония, лорд на Ирландия, завоевател на Уелс и сюзерен на Шотландия. Стой настрани и няма да пострадаш.
— Ей Богу, няма да отстъпя — каза тихо игуменът и пристъпи напред, следван плътно от мъжа със секирата. Гласът му трепереше, но на светлината на факлите сбръчканото му лице изглеждаше непреклонно. — Няма да стоя настрани!
Пърси и Клифорд се мъчеха да прехвърлят камъка в каруцата. Ралф им се притече на помощ.
— Никой от нас няма да отстъпи — повиши тон игуменът.
В отговор монасите единодушно пристъпиха напред. Повечето изглеждаха ужасени.
— Тогава ще умреш — изръмжа Еймър де Валънс.
Хъмфри извика, но Еймър не му обърна внимание и посегна напред с меча, за да прободе игумена, който отстъпи ужасен назад. Преди Еймър да успее да нанесе удара, Робърт замахна с меча си към гърлото на Еймър. Той се отдръпна в последния момент, но острието на меча докосна кожата му точно над яката на ризницата. Рицарят остана като закован, с вирната назад глава и стоманеното острие, опряно в гърлото му.