— Тези пари ни се полагат по закон, господин Доналд. Като отказваш да ги платиш, ти нарушаваш този закон. Това е наказуемо престъпление.
Доналд премигна, но отново поклати глава.
— Сър, аз просто нямам парите. Рентите са много високи и не мога да ги изплатя. — Той се поколеба за момент, а после бързо продължи: — Прекалено високи са за всички. Хората губят всичко. Гладуват цели семейства, децата се разболяват. Колят се без нужда животни, защото няма с какво да бъдат изхранвани. Църквите ни се рушат, защото духовниците са принудени да предават всичко на Изедника. — Той рязко спря, осъзнал грешката си.
Изедника. Ормсби беше чувал това прозвище и преди, макар и не така открито. Така шотландците наричаха Кресингам. Дълбоко в себе си то му харесваше, защото ненавиждаше дебелия ковчежник, който командваше в кралския административен център Бъруик. Ала като се оставят настрана личните чувства, Ормсби беше поставен тук да върши работа и нямаше намерение да позволи неуспехите или нахалството на няколко нещастници да й пречат. Той стовари длани върху отрупаната маса, разпръсквайки няколко от свитъците.
— Само глупак би поставил парите пред свободата си, господин Доналд. Защото тъкмо това е заложено на карта тук. Твоята свобода.
Човекът се изчерви, но не свали очи от Ормсби.
— Свободата… — рече тихо той. — Това ли е тя?
Отвън се чуха викове, но нито Ормсби, нито Доналд им обърнаха внимание.
— Имам власт да те пратя в затвора, ако откажеш да платиш данъците навреме. Ще упражня тази власт. Не ме подлагай на изпитание!
Виковете станаха по-силни. Към тях се добавиха писъци и трополене на крака. Писарят престана да дращи по пергамента и вдигна глава, а стъклата на очилата му проблеснаха на дневната светлина. Ормсби прекъсна тирадата си и рязко се обърна, защото отвън се понесе мощен рев, който изпълни залата. Сред невъобразимия шум се открои тропот на копита. Чиновниците оставиха документа, върху който разговаряха, а писарите се изправиха. Ормсби отиде до прозореца и погледна навън.
От гората, която ограждаше града, се показа тълпа мъже. Някои бяха на коне, други тичаха. Всички носеха оръжия, най-вече секири и пики. Някои имаха брони и наметала, но повечето бяха само с кожени дрехи, каквито се обличат под ризниците. Сред тях имаше малка група мъже в къси поли, каквито носеха планинците. Те бяха голи от бедрата надолу, а това беше стряскаща гледка за Ормсби, който само беше чувал да се говори за диваците от Севера. С приближаването си мъжете нададоха бойни викове. Ормсби различи едно име сред врявата, повтаряно от група ездачи, покрити с брони, които следваха едър мъж, възседнал кон, покрит с хубаво покривало.
— За Дъглас! — викаха те. — За Дъглас!
Долу на улицата гражданите започнаха да се разпръскват. Английските войници, образували плътен кордон пред залата, бяха извадили мечовете си, но още докато Ормсби наблюдаваше, групата просяци, които беше видял преди малко, хвърлиха парцаливите кожи и отдолу се показаха мускулестите тела на воини. Стиснали кинжали в ръце, те се нахвърлиха с диви викове срещу войниците.
По стълбите към залата се чуха стъпки. Вратата се отвори с трясък и се показаха двама войници.
— Трябва да вървим, сър!
Писарите и чиновниците вече бягаха през залата. Сред тях беше и Доналд.
Ормсби остана на мястото си.
— Кои са тези? — попита рязко той, погледна отново през прозореца и видя как ордата се втурва в града. Очите му се спряха на огромен мъж, който тичаше с големи скокове в предните редици. По-висок от всички около него, но много пъргав, той беше облечен в проста, тъмносиня туника, а на главата си имаше широк железен шлем. Другите мъже тичаха в пълно безредие около него. Обаче това, което привлече вниманието на Ормсби, беше мечът на човека. Никога не беше виждал толкова широк и толкова дълъг меч, който гигантът държеше с две ръце, докато се приближаваше.
Сега сред рева на тълпата се открои ново име:
— Уолъс! Уолъс!