46
Групата премина на коне през портите на замъка Карлайл, мъжете на пост се отдръпнаха встрани, за да й направят път, и после спуснаха масивната бариера. Робърт, който беше начело на осемте рицари, забеляза, че сега имаше повече стражи, отколкото преди четири дни, когато беше заминал. Лицата им, влажни от ситния утринен дъжд, бяха напрегнати.
Когато навлязоха във вътрешния двор, той и рицарите слязоха от конете и отърсиха мокрите си качулки. В двора цареше оживление. Слугите носеха кошници със зеленчуци и дърва за кухнята. Робърт подаде юздите на Хънтър на коняря, който изтича откъм конюшните. Да го посрещне бе дошъл един от хората на баща му.
Рицарят наведе почтително глава, когато го наближи, но не се усмихна.
— Сър, губернаторът поиска да ви види веднага, щом като пристигнете.
Робърт беше мокър до кости и уморен, но напоследък му се струваше по-удобно просто да се подчинява. Колкото по-скоро видеше баща си, толкова по-скоро щеше да се прибере в покоите си, за да се наспи, преди да бъде изпратен по друга работа. Кимна на хората си и последва рицаря през двора нагоре по стъпалата към залата.
Рицарят почука на вратата, за да съобщи за идването му, а след това го пропусна да влезе. Робърт свали ръкавиците си за езда и размърда схванатите си пръсти, докато прекосяваше залата. Беше краят на май, но тази година пролетта сякаш не искаше да премине в лято, затова и в двете огнища гореше огън. Баща му седеше приведен над голямата, отрупана с документи маса върху подиума. Необяснимо защо лордът предпочиташе да върши работата си тук вместо в личния си кабинет на горния етаж, в който Робърт рядко биваше канен. Според Робърт просторната зала, в която беше окачено знамето с герба на Анандейл, трябваше да внушава на всички посетители, че човекът в нея е нещо повече от тях. Когато прекосяваше пода, осеян със слама, върху която спеше гарнизонът на замъка, Робърт си спомни за дядо си. Той беше толкова внушителен, че можеше да ръководи цял съвет в плевня и всички присъстващи да следят всяка негова дума.
Лордът на Анандейл вдигна очи, когато Робърт приближи, но не поздрави сина си, докато той не изкачи стъпалата и не застана пред него. Разделяше ги само масата.
— Имаш ли нещо да докладваш?
Робърт овладя чувствата си, преди да отговори. Само така успяваше да издържи тези срещи. Потиснал дълбоко в себе си враждебността, той отговаряше само с пестеливи думи.
— Доколкото можах да се уверя, всичко в района е спокойно, татко.
Сините очи на баща му се впиха в неговите.
— Колко далеч на север отидохте?
— До границата, както нареди.
— И не видяхте нищо? Никакви признаци за нещо необичайно?
— Нищо.
Последва напрегнато мълчание, след което лордът кимна.
— Добре. Оцеляхме при последното нападение срещу града, но ако някой дойде отново, искам да съм предупреден много преди това.
— Мислех, че вълненията са съсредоточени в планините — каза Робърт.
Баща му не отговори и се наведе да рови из свитъците по масата. Робърт усети острата миризма на вино, идваща от дъха му, и погледна към бокала и каната, които стърчаха като два сребърни острова сред морето от пергаменти. Запита се колко ли беше изпил баща му от сутринта, докато разглеждаше документите на масата, по някои от които имаше петна от вино. Един от тях беше с голям печат с кралския герб на Англия. Робърт се вгледа заинтригуван в него. Той самият нямаше никакви новини от кралския двор, откакто Едуард и армията му бяха пресекли границата през септември и бяха взели със себе си Камъка на съдбата от Шотландия заедно с Джон Балиол и останалите шотландски пленници.
— Получил си писмо от краля? — попита той изненадан и малко засегнат от баща си.
Лордът се беше загледал в една карта на границата, разгърната пред него.
— Крал Едуард ми нарежда да продължавам да се грижа за отбраната на Карлайл и изразява увереност, че срещу бунтовниците, които смущават спокойствието му, ще бъдат взети решителни мерки. Склонен съм да се съглася с него. Водачът на тези селяндури е човек незначителен и без положение, по-малкият син на един от васалите на главния стюард. — Пренебрежителният тон на лорда изведнъж се промени: — Но въпреки че този разбойник Уилям Уолъс не е сериозна заплаха за управлението на краля, някои от онези, които го подкрепят, могат и да бъдат.
Робърт не каза нищо. Бунтовникът Уолъс може и да не беше човек с положение, но бунтът срещу управлението на крал Едуард играеше ролята на камък, хвърлен в локва, и вълните от него се бяха разпространили надалеч във всички посоки. Робърт не знаеше много за Уолъс, освен че останал непокорен през цялото време на английската окупация и след като отказал да се закълне във вярност към краля, като син на рицар се сбил с кралските хора в град Ланарк и бил обявен извън закона. Оттогава през границата все по-често се промъкваха сведения за набезите му срещу английски селища, както и новини за продължаващо насилие из цяла Шотландия.