Чул, че леглото зад него проскърца, Робърт се извърна от прозореца. В покоите, някога принадлежали на дядо му, беше тъмно, огънят в огнището едва тлееше. Кръглата стая на първия етаж на кулата беше гола въпреки усилията на слугите да я направят по-удобна за новия й обитател. Старото легло, поправено след нанесените му повреди при окупацията от Комъните, беше покрито с ленени постелки и вълнени завивки. Няколкото шкафа с вещите му — дрехи, доспехи, оръжие — бяха подредени край едната стена под познатия му, протъркан гоблен, на който се виждаха рицари на черни коне, преследващи бял елен. По пода имаше разхвърляни възглавници, а покривките на леглото бяха смачкани. От чаршафите се показа малък крак. Вълнената завивка започна да се смъква от едно бедро, задържа се за миг върху него, а после падна встрани, разкривайки гръб и гладки рамене, полускрити от тъмна коса. Под мушнатата под възглавницата ръка се подаваше заоблена гръд, притисната в дюшека. Размърдвайки се, Катрин обърна лицето си към него, но очите й останаха затворени. След малко дишането й стана равномерно.
Тъй като не искаше да остави дъщеря си в Карлайл, Робърт взе със себе си в Анандейл бившата прислужница на жена си и кърмачката Джудит заедно с ескорт от рицари и оръженосци. Преди три нощи, след като беше дал угощение на някои от васалите на баща си, като повечето време беше останал мълчалив с питие в ръка, той беше повикал Катрин в покоите си. Прислужницата не се отдръпна, когато след голямото количество изпито вино пръстите му започнаха да я опипват и почувства горещия му дъх върху лицето си. Беше я отнесъл в леглото си, отчаяно нуждаещ се от някакво освобождение, от нещо, върху което да излее неудовлетворението си. Следващата нощ тя се върна по собствено желание.
Робърт спря поглед върху спящата Катрин, а после отиде бос при дрехите, които лежаха накуп върху пода. Намъкна в мълчание гащите, трикото и ризата си, защото не искаше да буди момичето. Тази нощ му беше дала всичко, от което имаше нужда. Взе високите си ботуши, мантията и меча, отвори вратата и тръгна през потъналата в мрак кула.
Долу бе посрещнат от слабата, русокоса фигура на Кристофър Ситън, на когото беше ред да пази кулата през нощта. Той беше един от хората, придружили Робърт за изпълнението на сегашната задача. Брат му не беше с тях, тъй като остана да помага за отбраната на Карлайл. Едуард беше поискал да остане в Анандейл след края на войната — не се чувстваше добре в града. Намусен и гневен, той се научи да прекарва повечето нощи из кръчмите, да пилее пари по борби с петли и да предизвиква свади. Доколкото можеше, избягваше Робърт и баща си, върху които хвърляше вината за изгнанието си в Англия.
— Добър ден, сър! — каза Кристофър и отвори врата пред него.
Робърт кимна за поздрав на оръженосеца. Тъй като не искаше да бъде въвлечен в разговор, той се отправи по стръмната пътека, която се виеше около кулата, докато закопчаваше колана си. Тежестта на меча му беше позната, защото сега ходеше навсякъде с него. Минавайки покрай кучкарниците, чу виене и видя Уатах да се измъква от дървената си колиба, за да го поздрави през коловете на оградата. Той й цъкна леко с език, но продължи към портата, която водеше към града. Не вървеше в определена посока, а просто имаше нужда да остане сам в настъпващата утрин. Замъкът скоро щеше да се събуди и да започне всекидневието си, за битката щяха да пристигнат още васали. Имаше нужда да проясни мислите си сред тишината. Утре трябваше да тръгне към Дъгласдейл начело на хората на баща си, за да отвлече жената и детето. Преди това трябваше да накара гласовете от миналото да млъкнат.
Мина през портите и излезе на улицата. Въпреки ранния час вече имаше будни хора. Мина покрай свита пред ковачницата фигура, закрила лицето си с качулка. Близо до нея на земята лежеше старо черно куче. По-нататък видя пред една врата мъж и жена, вкопчени в прегръдка. Някъде отпред затрополяха колелата на каруца. На пазарния площад църквата хвърляше едрата си сянка на лунната светлина. Робърт спря сред пустото пространство, връхлетян от смътни спомени за дни, пълни със знойно слънце и очаквания. Спомняше си как след лов яздеше през тези улици. Конете бяха прашни и уморени, а хората поздравяваха радостно дядо му. Спомни си за гордостта, която беше изпитвал от уважението, което се усещаше в гласовете им.
Продължи да върви през площада. Самото ходене му доставяше удоволствие. Установи, че то го успокоява. Един или два пъти му се стори, че чува стъпки зад себе си, но когато се обърна, не видя никого. Скоро беше увлечен от ритъма на собствените си крачки и когато стигна края на града, не спря, а продължи, навлизайки в гората, огласяна от пеенето на птиците. Мина по добре отъпканите от хора и животни пътеки и стигна до брега на езерото, продължавайки да мисли за дядо си.