„Мъж, който наруши клетвата си, не заслужава да диша.“
Старецът често го повтаряше. Робърт се беше заклел във вярност към крал Едуард и беше положил клетва пред Хъмфри де Бун и Рицарите на Дракона да брани каузата на краля. Въпреки бушуващия вътре в него конфликт не можеше да се откаже от тези клетви. Един истински рицар, един достоен мъж не може да наруши дадената дума. Дядо му го беше научил най-вече на това. Ами ако тези клетви си противоречаха? Какво трябваше да направи тогава?
Луната, някъде високо, се беше смалила, а светлината й започна да отслабва с настъпването на деня. Езерото беше гладко като стъкло, повърхността му отразяваше само сенките на кръжащите над него птици. Отвъд водата кулата на замъка се извисяваше над дърветата. Робърт забеляза, че откъм двора се вие дим. Слугите сигурно вече се бяха събудили и приготвяха закуската, разпалваха огнищата, хранеха животните. Зад него от смълчаната гора в небето се издигнаха шест врани.
Когато птиците отлетяха, Робърт притвори очи и се заслуша в тишината. Тъкмо тогава дочу пукане на съчки и шумолене на храсти. Посегна към меча, изтегли го и се обърна, вглеждайки се в тъмното. Видя, че към него върви прегърбена фигура в кафяво наметало със спусната качулка. Забеляза голямото черно куче, което подскачаше край нея, и си спомни, че ги беше видял пред портите на замъка. Беше взел прегърбената фигура за някакъв просяк. Когато човекът се показа изпод сенките на дърветата, видя, че се подпира на тояга и накуцва. Изпод нахлупената ниско качулка висяха дълги бели коси. Робърт забеляза сбръчкана шия, хлътнала навътре челюст и извита навътре долна устна.
— Кой си ти?
Фигурата смъкна качулката на наметалото.
Робърт се вгледа в суровото, набръчкано от старост лице. Бяха минали много години, откакто не я беше виждал, но веднага я позна.
— Афраиг? — прошепна той и наведе меча си.
— Последвах те от замъка — каза с хриплив глас тя. — По дрехите познах, че сигурно си ти.
Робърт погледна наметалото си с герба на Карик.
— Иначе нямаше да те позная. — Дрезгавият й глас прозвуча по-меко. — Момчето, което познавах, вече го няма. Пред мен стои мъж.
Галският й звучеше като отдавна забравена песен. След смъртта на майка му Робърт говореше най-вече френски или шотландски. Той поклати глава, изумен от вида й.
— Кога пристигна тук? — Помисли си, че за пътуването от Карик бяха нужни няколко дни, а за жена на нейните години сигурно е траело по-дълго. — И защо дойде?
— При мен дойде Бриджит. Съпругът й чул на пътя от Единбург, че ти си тук. Каза, че графът на Карик събира мъжете на Анандейл.
— Бриджит? — Спомни си слабото, стройно момиче с мишите коси.
— За Карик ли събираш хората на баща си? — В гласа й се усещаше надежда, но тонът й беше твърд като кремък.
— Карик ли? — Робърт се намръщи. Знаеше ли нещо старицата, за което васалите не му бяха казали? — В Карик не се води сражение.
— Сражение не, но борба — да. Голяма борба. — Тя закуцука към него, следвана от черното куче.
Робърт забеляза, че очите на животното са бели — беше сляпо. Запита се дали не е едно от кучетата й, които имаше — по времето, когато се беше запознал с нея, кучето беше ухапало брат му Александър.
— На нас ни е трудно, заклещени между Еър и Галоуей — каза мрачно тя. — Войниците на англичанина Пърси ни притискат от две страни. Оплакванията от тях биват потулвани с подкупи или с насилие още преди да бъдат повдигнати. Отвъд нашите граници е още по-лошо. Бриджит ми носи новини от Еършър, а и много други идват да ме молят за помощ — да облекча мъките им. Още по-големи са страданията в градовете, пълни с английски войници, и в селата, където данъците вземат залъка от устата на децата. Чух за хора, обесени без съд и присъда, за ограбени къщи, за жени… — Тя спря. Когато продължи, гласът й беше по-тих: — След въстанието на Уилям Уолъс стана по-лошо, но той поне носи някаква надежда на хората. Сър Робърт, дойдох да видя дали можем да се уповаваме на теб. Нашият господар.
Робърт дълго не знаеше какво да каже. Почувства се най-вече ядосан — на нея, че му носеше вести, които Андрю Бойд и другите васали трябваше да са му казали, и че беше решила, че това е нейна работа. Ядоса се и на себе си, че не знае за мъките на своите хора.