— Тук съм по заповед на баща ми — процеди през зъби той. — Но възнамерявам да се върна в Карик веднага щом свърша работата си тук. Познавам сър Хенри Пърси. Ще говоря лично с него.
— Ще говориш с него?! — Бръчките по лицето й станаха още по-дълбоки. — Когато чух за съюза ти с англичаните и техния крал в началото на войната, отначало не повярвах. Баща ти, да. Но ти? Дядо ти щеше да плаче, ако беше жив да види тези дни.
Робърт присви очи, едва сдържаше яда си.
— Забравяш, че дядо ми е служил както на Едуард, така и на Хенри. Аз не съм първият Брус, служил на английски крал.
— Той може и да е служил, но не за сметка на кралството си. Никога не би го направил, ако това означава да навреди на собствения си народ! — Тя насочи костеливия си пръст срещу него. — Ти и баща ти оставихте земите си да пустеят! Повече от три години хората на Карик бяха без лорд.
Като я чу да изрича гневно думите, кучето започна да ръмжи.
Робърт не отстъпи — извисяваше се над старицата и идващата от нея миризма на разтрошена пръст го удари в носа. Наметалото й беше изпоцапано с кал.
— Как се осмеляваш да ми говориш така? Ти не знаеш нищо за живота ми!
Тя изобщо не трепна от неговия тон, нито от вдигнатия меч в ръката му.
— Знам, че тържествено ти е било предадено наследство, на което си обърнал гръб. Това знам.
Той се опита да каже нещо, но после се отказа и мина покрай нея, защото не искаше да чува още обвинения.
— Какво ще кажеш за трона на народа ни, отнесен с каруца в чужд двор? — извика тя след него с дрезгав като на врана глас. — Какво ще кажеш за хълма, който стои празен?
Той се обърна, едновременно уплашен и засрамен, защото си помисли, че тя по някакъв начин беше узнала за участието му в кражбата.
— В продължение на векове кралете на Шотландия са били коронясвани в Скун. Няма ли повече да има друг, който да застане на хълма Мот и да чуе как имената на предците му се споменават на страниците на историята? Нашето кралство загуби душата си, Робърт.
Той вече не виждаше обвинение, изписано на лицето й, а само тъга. Афраиг не би могла да знае какво беше направил. Ако знаеше, щеше да го прокълне още тук, на място. Част от него искаше да направи тъкмо това.
— Повече от половин век родът ти има претенции за трона. Не разбирам защо ти не се бориш за това, както беше желанието на дядо ти. И защо служиш на човека, който ти отне това право?
В главата на Робърт нещо проблесна. Спомни си деня, в който дядо му беше казал, че ще бъде посветен за рицар. Беше същият ден, когато баща му трябваше да се откаже от графството на Карик. Той видя Афраиг в Лохмейбън да разговаря със стария човек. Тя беше докоснала лицето му със странна нежност. Как беше могъл да забрави?
— Ти си била, нали? Ти си казала на дядо да ми прехвърли правото да претендирам за трона, така ли?
Тя стисна устни.
— Колко съм била глупава! Още тогава трябваше да видя, че си замесен от тестото на баща си.
Робърт почервеня.
— Върви си. Нямаш работа нито с мен, нито с рода ми. Вече не.
Той тръгна между дърветата, отмествайки клоните встрани, а гласът й отекна след него:
— Ще си вървя. Тук няма надежда.
47
Момчето се вкопчи в покритите с мъх камъни в края на крепостната стена и се изтегли нагоре, дишайки тежко от усилието. Зад него вятърът развя знамето на баща му. Когато подаде глава над стената, бледите му сини очи премигнаха на слънчевата светлина, отразяваща се от повърхността на езерцето отвъд стените на замъка. От зелените усои на гората, която ограждаше крепостта, бавно се показваше войска — оттатък заслепяващата го вода напредваха мъже на коне, блестяха шлемове и копия. Очите на момчето се спряха на знамето начело на войската. Червен орнамент върху бял фон.
— Копелета! — изруга тихо то. Спусна се долу и извърна глава към знамето на баща си — три бели звезди на яркосин фон. Знамето го изпълни с решителност.
— Нека дойдат — прошепна то, втурна се през една врата на върха на кулата и побягна надолу по стълбите.
Когато стигна долния етаж, видя вратата към покоите на родителите му леко открехната. Празнината беше изпълнена от светлината на огнището и отвътре долиташе говор. Момчето спря и затаи дъх, за да не го чуят. Гласът на майка му прозвуча тих и тревожен: