— Ще правим ли лагер?
Въпросът беше зададен без заобикалки. Робърт се огледа и срещна твърдия поглед на един рицар. Гилпатрик — един от най-верните васали на баща му, корав, съобразителен мъж, беше помагал в отбраната на Карлайл. Често Робърт се питаше как баща му успява да се радва на лоялността на хора като този мъж, който му беше останал верен и се беше сражавал за него дори и когато Комъните изгориха дома му. Предположи, че решението на баща му да подкрепи крал Едуард в крайна сметка се е оказало правилно, защото хората от Анандейл бяха едни от малкото в Шотландия, запазили своя лорд и земите си, докато много други сега бяха под управлението на английски барони като Варен и Пърси. За разлика от тях той продължаваше да не изпитва почти никакво преклонение пред баща си. Сега Робърт изведнъж осъзна, че тези мъже не бяха заплаха за амбициите на баща му. Те бяха негови привърженици, лоялни, защото се налагаше да бъдат такива както заради себе си, така и заради лорда. А той се спотайваше и чакаше да заеме мястото му и богатството му. Баща му вече беше пренебрегнат веднъж и графството му беше предадено на друг. Колкото и да се възхищаваше от дядо си, Робърт не можеше да отрече, че разочарованието на стария човек от сина му и привързаността му към него бяха главната причина за пропастта между тях. За пръв път си помисли, че започва да разбира на какво се дължи неприязънта на баща му към него. В сина си като в огледало виждаше отразен собствения си живот.
— Не още — отвърна Робърт на въпроса на Гилпатрик. — Първо ще говоря с командира на гарнизона. — Съмняваше се, че съпругата на Дъглас и синът му щяха да се съгласят доброволно да бъдат арестувани, но искаше да разговаря с тях, преди да нападнат.
Нареди на другите командири да кажат на рицарите си да почиват и постави пеши войници да пазят пътя зад гърба им, след което избра шестима мъже да го придружат до замъка. Сред тях бяха Уолтър, Гилпатрик и Кристофър Ситън, оръженосецът от Йоркшър. През последните месеци Робърт се беше привързал към оръженосеца. Младият човек имаше приятно държане и му напомняше за най-малкия му брат Нийл, който през войната остана в Ирландия заедно с Томас. Кристофър притежаваше същия весел нрав и желание да се харесва, без да угодничи. Заедно с Кристофър в това начинание участваше и неговият роден в Шотландия братовчед Александър, лорд от Лодиан, който беше с десет години по-възрастен от него. Александър Ситън, макар и не така общителен, по-затворен и агресивен, беше опитен боец. Робърт му кимна да ги последва, когато напуснаха основната войска.
Малката група приближи портите на замъка, като заобиколи езерото по една прашна пътека. Робърт усети, че го обзема нетърпение. Пропъди го, давайки си сметка, че тук привързаността можеше да бъде опасна, но не успя да пренебрегне факта, че иска това да приключи бързо. По пътя към Дъгласдейл Афраиг беше продължила да занимава мислите му и обвиненията й го измъчваха. Представяше си как Хенри Пърси и рицарите му ходят на лов из горите на Карик и вземат всичко, каквото си поискат, от складове и килери, без да обръщат внимание на протестите. Беше ги виждал да правят същото в Уелс. Робърт не беше близък с русокосия лорд на Алик с неговата студена усмивка, но го познаваше достатъчно добре, за да знае, че мъжете и жените от Еършър и Галоуей няма да се чувстват добре, ако той им е господар. Същото щеше да се отнася и за неговите хора — от Карик, ако попаднеха в това положение.
— Сър!
Робърт дръпна юздите на Хънтър, чул Кристофър да вика. От дясната им страна в оградата се отвори тясна врата. Робърт забави ход, когато забеляза оттам да се измъква самотна фигура. Беше невероятно слаба и дребна за мъж, но по-необичайното от физиката беше облеклото: в бяла туника, препасана с колан, без броня, но с голям шлем със спуснат визьор. Металът беше ръждясал, а шлемът му беше голям и почти килнат на една страна. Фигурата държеше с две ръце пред себе си широк меч, като слизаше слепешката по покрития с трева склон към тях. Мъжете около Робърт сбърчиха чела и стрелкаха с поглед ту замъка, ту фигурата, очаквайки някаква уловка. Той им даде знак да останат по местата си, срита Хънтър по посока на човека с шлема и стисна дръжката на меча, но не го изтегли.
— Аз съм сър Робърт, граф на Карик. Тук съм по заповед на крал Едуард да арестувам съпругата и сина на лорд Уилям Дъглас заради бунта му против короната. — Думите прозвучаха пресилено и неубедително. Робърт го усети по собствения си глас. Човекът не отговори. Робърт повтори казаното, този път по-високо, и спря Хънтър недалеч от него.