— Ще се бия с всеки мъж от армията ти — извика гневно в отговор фигурата. — Но ако спечеля, трябва да пуснеш лейди Дъглас да си върви. — Гласът беше заглушен от шлема, но беше ясно, че принадлежи на момче.
Робърт чу зад себе си смях, когато рицарите на баща му разбраха за предизвикателството.
В отговор фигурата с шлема пристъпи решително срещу Робърт.
— Не приемате ли, страхливци такива?
Смехът веднага секна и Гилпатрик изтегли, ръмжейки, меча си.
В този момент главната порта на замъка се отвори и се показа жена. Нададе вик, когато видя момчето с шлема изправено на склона срещу Робърт.
— Джеймс! — изкрещя тя и се втурна към него. — Боже Господи! Джеймс!
— Това е синът! — провикна се тържествуващ Гилпатрик и пришпори коня си към момчето. — Синът на Дъглас!
Чуха се викове и през портите след жената изскочиха с извадени мечове войниците от гарнизона на замъка. Рицарите на Робърт сръгаха конете си срещу тях. Оттатък езерото прозвуча рог, когато войската видя появилите се. Жената стигна до момчето, сграбчи го и го задърпа назад. Докато се боричкаха, прекалено големият шлем се смъкна, издрънча на земята и откри бледото лице на момче на не повече от дванадесет-тринадесет години с лъскава, гарвановочерна коса.
Робърт видя Гилпатрик и Кристофър да препускат към жената и момчето. Другите рицари се отделиха от тях и се насочиха срещу стражите. В бъркотията момчето се мъчеше да се освободи от хватката на жената, като продължаваше да стиска меча, а бледосините му очи святкаха на слънчевата светлина. Робърт беше поразен от куража му. Устата му пресъхна, а сърцето му се разтуптя. Мислено се видя преди години в църквата на Скун, вдигнал меч срещу Джон Комън, за да защити дядо си. Внезапно нещо вътре в него се скъса, нещо ярко и остро, едновременно болезнено и освобождаващо. Заби шпори в хълбоците на Хънтър, препусна напред и застана между жената с момчето и рицарите на баща му. Изтегли меча си и изрева срещу хората си да спрат. Гилпатрик и Кристофър идваха право срещу него. За да избегне сблъсъка, Гилпатрик дръпна така силно юздите, че конят му се изправи на задните си крака и зарита с копита във въздуха. Кристофър Сътън успя рязко да завие, а конят му, протестирайки, силно изцвили.
Жената успя да извлече момчето настрани и стражите на замъка ги наобиколиха. Обкръжили двамата с извадени мечове, мъжете се отправиха обратно по склона към портите.
Гилпатрик овладя коня си.
— Какво правиш, за Бога? — извика той на Робърт и посочи с меча си към отстъпващата група. — Можехме да ги заловим!
Робърт срещна острия му поглед.
— Не!
— Заповедите бяха да заловиш жената и сина!
— А твоите — да изпълняваш командите ми.
Зад Робърт стражите стигнаха портите на замъка и изчезнаха вътре заедно с жената и момчето. По пътеката покрай езерото бързо се приближаваха още ездачи от войската на Робърт в отговор на заплахата.
Кристофър поглеждаше ту към Гилпатрик, ту към Робърт.
— Какво има, сър Робърт? Защо ни спря?
Робърт се обърна, чул портите на замъка да се затварят. Искаше да се усмихне, защото го чувстваше като победа.
— Няма да залавяме лейди Дъглас или сина й.
Гилпатрик го изгледа. Ездачите се приближаваха; недалече от портите забавиха ход. Въздухът се изпълни с тропот на копита.
Робърт се канеше да заговори, но в последния момент спря, защото не беше сигурен какво да каже. Какво правеше той? Оставил настрани отговора на този въпрос, той се обърна към увеличаващия се кръг от рицари:
— Събрах ви по нареждане на баща ми. Но сега, когато съм тук, не мога да изпълня неговите заповеди. — Гласът му стана по-силен: — Бяхме изпратени да заловим съпругата и сина на човека, който се сражава за кралството ни. Може ли някой тук да каже, че е съгласен с това?
— Нашата работа не е да подлагаме на съмнение заповеди, които идват от краля — каза рязко Гилпатрик.
— Шотландия няма крал — отвърна Робърт. — Балиол е победен и е в затвора.
— И това място се управлява от крал Едуард. Забрави ли клетвата за вярност пред него, която дадохме след войната?
— Клетви на победени пред победителя — каза Робърт с още по-ясен глас. Чувстваше се така, като че ли беше спал месеци наред и изведнъж се беше събудил. Беше опияняващо, неуловимо чувство.
— Това е лудост — процеди през зъби Гилпатрик. — Ти позориш баща си и името му. Той може да загуби земите си. Всички можем да ги загубим!