— Не и ако се разбере, че той няма нищо общо с това.
— Сър Робърт — рече друг рицар, — не можеш да се върнеш в Карлайл или Анандейл, ако не се подчиниш на заповедите на краля. В Англия ще те хвърлят в затвора при Балиол и останалите.
— Нямам намерение да се връщам.
Като каза това, Робърт почувства огромно облекчение. От твърде дълго време домът на баща му беше за него като затвор. Подвластен на баща си, неспособен да казва какво мисли и да взема собствени решения, към него се отнасяха като към най-обикновен рицар, а не като към граф, какъвто беше, а правата му биваха пренебрегвани без никакви обяснения. Но макар да придоби увереност, връхлетяха го по-мрачни мисли, свързани с перспективата да бъде хвърлен в затвора и да загуби земите си. Замисли се за нарушаването на клетвите си пред краля и Рицарите на Дракона и изпита остро чувство на вина, като си представи лицето на Хъмфри. Ала не можеше да позволи едно приятелство или клетвата да определят съдбата на кралството му, вече не. — Можете да избирате или да се върнете в Анандейл, за да служите на баща ми, или, ако искате, да дойдете с мен — каза той на рицарите. — При всички случаи ще напуснем земите на лорд Дъглас. — Огледа се наоколо и накрая спря погледа си на Гилпатрик. — Това е заповедта ми.
— Ти си глупак — озъби се Гилпатрик. — Никой тук няма да те последва. — За момент като че ли рицарят се канеше да пришпори коня си и да се отдалечи възмутен, но после внезапно се обърна и вдигна меча си.
Робърт, който беше навел надолу своя меч, нямаше как да се защити. Но Кристофър Ситън беше забелязал враждебното изражение на лицето на Гилпатрик и застана с коня си между тях, замахвайки с меча, за да отблъсне оръжието му. Старият рицар обаче беше много по-бърз. Промени в последния момент траекторията на замаха си и с рязко движение удари с дръжката оръженосеца в лицето. От силния удар Кристофър политна назад и падна от коня. В един миг се случиха няколко неща. Робърт нададе яростен вик и вдигна меча си срещу Гилпатрик. Конят на Кристофър побягна и подплаши другите коне, които започнаха да се блъскат един в друг. Копитата на Хънтър минаха на сантиметри от главата на Кристофър. Но от всички най-бърз се оказа Александър Ситън. Той се хвърли в мелето и сграбчи Гилпатрик за врата. Дръпна го назад и го стисна за гърлото. Рицарят се задави. Няколко другари на Гилпатрик обърнаха мечовете си срещу Александър. Кристофър се изправи на крака, притиснал с ръка разкървавения си нос. Гилпатрик пусна меча си и се опита да освободи гърлото си от хватката на Александър. В това време Нес и Уолтър пристъпиха решително напред, за да защитят Робърт.
— Стига! — викна им той. Треперещ от яд и изненадан от неочакваното нападение, Робърт се опита да овладее нервите си. — Отстъпете назад. Всички! — викна той на Александър, който не отслабваше хватката си. Лицето на Гилпатрик беше станало тъмночервено. — Няма да позволя да се пролива кръв тук. Не и заради мен, дяволите да ви вземат!
Александър бавно пусна гърлото на Гилпатрик. Продължавайки да се олюлява, Кристофър издуха кръвта от носа си. Освободен, Гилпатрик се отпусна в седлото, като едва си поемаше дъх. Другарите му продължаваха да държат мечовете си насочени срещу Александър, но не помръдваха и гледаха ту Гилпатрик, ту Робърт. Един от мъжете слезе предпазливо от коня, за да вдигне меча на по-възрастния рицар.
Гилпатрик опипа гърлото си, без да сваля очи от Робърт.
— Ти не си син на баща си — рече той, като продължаваше да диша тежко. Грабна меча си от мъжа, който го беше взел от земята, обърна коня си и препусна през тревата. Хората му го последваха обратно по пътеката покрай езерото. Кръгът около Робърт намаля още повече. Двама се опитаха да го убедят да премисли, но той упорито мълчеше и отказваше да ги послуша. След няколко минути при него останаха само Нес, Уолтър и Ситън.
Робърт кимна на двамата братовчеди.
— Благодаря ви, че ми се притекохте на помощ. — Той погледна лорда. — Обаче ти имаш богато имение, сър Александър. Най-вероятно ще го загубиш, ако се присъединиш към мен.
— Страхувам се, че ще загубя имението си дори ако не остана с теб — отвърна Александър. — Крал Едуард разпределя кралството ни както сам намери за добре. Скоро във властта няма да остане нито един шотландец. — Той студено се усмихна. — Обаче ако бунтът на Уолъс победи, може всички да бъдем възнаградени, че сега сме избрали да застанем на негова страна. — Той погледна Кристофър.