Отпред, оттатък Ървин, по бреговете на реката върху незасети ниви се намираше лагерът на бунтовниците. Събрал хора от всички краища на Шотландия, той представляваше твърде разнородна компания: барони и лордове, духовници и чиновници и непрекъснато прииждащи селяни и обявени извън закона. На мястото можеше да се види най-различна екипировка, като се започне от добре оборудвани големи шатри и се стигне до одеяла, постилани направо на земята, от охранени бойни коне до мършави товарни кранти и мулета. Имаше изкопани ями за огньове, около които сновяха слуги, и други лагерни огньове, край които се бяха събрали грубовати мъже с вълнени наметала. В тревата между шатрите и хората беше пълно с магарешки тръни с ярки, виолетови цветове. Робърт присви очи срещу спускащия се здрач, опитвайки се да открие знамето на лорд-стюарда.
Вслушвайки се в думите на лейди Дъглас, след като напусна Дъгласдейл той се насочи на югозапад през полегатите хълмове към Кайл Стюарт. Лорд-стюардът се беше превърнал за него в своеобразен фар, някаква надежда на хоризонта. Човекът беше опитен политик, умееше да говори и дядо му го имаше за един от най-доверените си хора. Робърт беше сигурен, че ще може да получи от него съвет, но очакванията му не се оправдаха — когато пристигнаха, лорд-стюардът току-що беше заминал. Един недоверчив страж им каза, че отишъл да се срещне с епископа на Глазгоу. В Кайл Стюарт отрядът им прекара няколко дни на лагер в гората, докато Робърт реши какво да прави.
Докато пътуваха на запад, беше се убедил, че решението му да се опълчи срещу заповедите на баща му е правилно. Тежестта, която чувстваше през последната година, се беше смъкнала от плещите му и въпреки тревогата какво ще означава решението му лично за него и за земите му за пръв път от месеци се чувстваше по-оптимистично настроен. Заедно с тази слаба надежда в мислите му се промъкваше и възможността за евентуални преговори с англичаните. Гласът му като един от тринадесетте графове на Шотландия и това, че доскоро беше член на кралския елит, сигурно щеше да привлече повече вниманието им, отколкото гласът на Уолъс, който представляваше ревът на тълпата и единствената амбиция да бъдат избити всички англичани по тези земи. Каквито и да бяха надеждите му, Робърт не можеше да чака безкрайно връщането на лорд-стюарда, тъй като с всеки изминал ден слуховете за предстояща война ставаха все повече.
Хората говореха за боеве между клана Макдоналд от Айлей и клана Макдугъл от Аргил. Макдоналд, които бяха приятели на рода Брус, след окупацията подкрепиха крал Едуард, а това предизвика ответна реакция от страна на Макдугъл, които от дълго време бяха съюзници на Комъните. Носеха се слухове за опожарени градове и семейства, принудени да бягат, защото из района сновяха въоръжени банди, готови да убиват и да грабят. Навсякъде бунтът се разрастваше, клановете сключваха нови съюзи и избираха на коя страна да застанат, с нова сила пламваха стари вражди. Английските гарнизони се затваряха зад крепостните стени, до Кресингам достигаха спешни съобщения и молби за помощ, пътищата ставаха опасни. Благодарение на тези вести групата на Робърт научи, че шотландците се събират в Ървин. Сведенията бяха объркани, в някои се говореше, че самият крал Едуард идва на север, за да се изправи срещу бунтовниците, а в други, че Уолъс възнамерява да нахлуе в Англия. Но в двата случаи ставаше ясно, че са се появили нови поддръжници на бунта в лицето на епископ Уишарт и на сър Джеймс Стюарт и че те също са се отправили към пристанището.
Сега, докато наближаваха лагера на бунтовниците в угасващата дневна светлина, Робърт отново с нетърпение очакваше съвета на лорд-стюарда. Но преди да стигне покрайнините на града, групата му срещна въоръжен патрул.
Хората от патрула не бяха на коне. Един от тях ги спря с вдигане на ръка. Беше грамаден, мускулест и плешив, със зачервено от слънцето теме, странно облечен в мръсни, дълги до прасците гащи, които се държаха от препасан през широкия му кръст колан и хубава, обшита с кожа мантия. Тя беше отворена и на гърдите му се виждаха белези от рани. В ръцете си държеше секира с дълга дръжка и зловещо извито острие. Шестимата мъже с него бяха със странна смесица от облекла, които подсказваха, че идват от различни краища. Един, облечен с къса туника на планинец, беше бос, а в ръцете си държеше дълга пика. Друг беше намъкнал прекалено голяма за него старовремска ризница, явно правена за друг, а двама бяха с изпоцапани брони от твърда кожа, покрити с метални плочки и с къси лъкове и колчани, пълни със стрели, закачени на коланите. Всички бяха самоуверени и нападателни и си личеше, че скоро са участвали в битка, защото по телата си имаха порезни рани и синини, а по дрехите им се виждаха петна от кръв.