— Сър Робърт от Карик, нали? Чух, че сте спасили жена ми и сина ми. — Преди Робърт да успее да отговори, лорд Дъглас безцеремонно продължи: — Преди да ви благодаря, бих искал да знам защо.
— Всички бихме искали да разберем това.
Ясният глас беше на високата фигура, която се отдели от огъня и закрачи към тях. Вървеше редом с плешивия мъж, който изведнъж се оказа дребен в сравнение с нея. Робърт погледна към приближаващия се исполин, който беше висок може би над два метра. Ръцете и краката му бяха големи като лопати, но съответстваха на мускулестата му фигура. Робърт не беше нисък, но се почувства като джудже до този колос. Дори крал Едуард, известен с прякора Дългокракия, на когото се възхищаваха и се страхуваха от едрия му ръст, не беше толкова висок. Човекът имаше четвъртито лице с груби черти и нос, който, изглежда, беше чупен няколко пъти. На челото му се виждаше белег от рана, полускрит от кичур кестенява коса. По тежките, мускулести ръце имаше множество белези от скорошни рани; един белег вървеше от китката до лакътя. Най-изненадващото в него бяха очите, стряскащо небесносини, издаващи остър ум. Носеше изцапано с петна трико, смачкани високи ботуши, пристегнати с кожени каишки, преплетени на кръст, и тъмносиня туника, под която се очертаваше ризница.
Гигантът спря пред Робърт.
— Защо дойде в лагера ми?
За момент Робърт не каза нищо. Значи това беше той — човекът, отказал да се закълне във вярност на крал Едуард. Въоръжен само с един ръждясал нож, беше пробол един английски рицар, който го обидил, а след това беше повалил петима от спътниците му. Хвърлили го в затвора, били го и го оставили да умре от глад. Когато престанал да диша, неговите тъмничари го изхвърлили на боклука заедно с изпражненията от през нощта, но два дни по-късно той оживял. Мъжът, прогонил английския мирови съдия от Скун, пробил си път през половината градски гарнизон, за да заколи шерифа на Ланарк в леглото — с този удар започнал бунтът.
Робърт беше изненадан, защото, макар фигурата на младия исполин да подхождаше за невероятните геройства, разказвани за него, Уилям Уолъс изглеждаше на неговите години. Той свързваше подобни дръзки подвизи с много по-възрастен командир. Видя, че Уолъс носи странен гердан. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че е направен от човешки зъби. Отмествайки поглед от странния трофей, срещна пронизващите сини очи на младия мъж. Когато по пътя за Ървин беше мислил какво да каже при пристигането си, предварително подготвяната реч беше най-вече за това, че не може да мрази сънародниците си и иска да се бие за кралството, в което се е родил. Застанал обаче пред суровите мъже с лица, покрити с белези от рани, тези думи му се сториха неестествени и неискрени.
— Дойдох — каза накрая той, поглеждайки към Джеймс — да предложа помощта си за въстанието срещу окупацията на крал Едуард — Погледът му отново се спря на Уолъс, който съвсем не изглеждаше убеден. — Защото съм шотландец като вас.
Плешивият сърдито изсумтя. При този звук Нес настръхна, а Ситън сложи ръка на дръжката на меча си.
Уолъс изгледа Робърт, присвивайки очи.
— Така ли? Казваш това, когато баща ти продължава да отбранява град Карлайл за крал Едуард? Когато ти отказа да вдигнеш оръжие за крал Джон и вместо това го вдигна за Англия? Нямам нужда от човек, който е шотландец само по рождение. Имам нужда от мъже, които са шотландци в сърцата си.
Робърт пристъпи напред, за да попита как един варварин, в чиито вени тече нищожно количество благородническа кръв, се осмелява да му говори по такъв начин. Обаче се въздържа, защото усети в тези думи нещо болезнено, напомнящо за презрителния тон на баща му.
— Семейството ми отказа да се бие, защото кралят, който ни заповяда да вдигнем оръжие, беше марионетка, манипулиран от враговете ни, Комъните. — Огледа се предизвикателно, когато думите му накараха някои сърдито да замърморят. Спря погледа си на лорд-стюарда и Уишарт.
— Много от вас подкрепиха претенцията на дядо ми за трона и застанаха с имената и репутацията си зад това му право. Къде бяхте, когато то беше пренебрегнато? Отдръпнахте се, страхувайки се да рискувате положението си при управлението на Балиол. Това беше разбираемо. Родът ми стори същото, когато беше принуден да направи горчивия избор дали да се закълне във вярност на един враг, или да остане верен на един крал, който ни пренебрегна, но на когото продължихме да служим. — Той отново погледна Уолъс. — Каквото и да си мислите за действията ми, през тези години аз останах верен на единствения крал, на когото кланът ми се беше врекъл да бъде верен. — Замълча за момент, но после добави: — Ала тази вярност беше подложена на безкрайни изпитания.