Когато Робърт излезе от шатрата, лорд-стюардът продължи да гледа след него. Видя облекчението по лицата на хората от свитата на младия граф, която чакаше наблизо. Не бяха докоснали дадената им храна, очаквайки завръщането на Робърт.
От мрака изплува една едра сянка и на входа застана Уишарт. Джеймс отстъпи встрани, за да може да влезе.
— Е? — каза епископът.
— Мисля, че трябва да му позволим да остане, Ваше преосвещенство — отвърна Джеймс и също влезе в топлата шатра.
— Уилям може да се окаже прав — изръмжа Уишарт. — Може да е изпратен тук като шпионин.
— Не е изключено. Но не смятам, че случаят е такъв.
— Знам, че ти, както и аз, уважаваше дядо му, Джеймс, но кръвта не прави непременно един човек достоен. Виж баща му.
Джеймс притвори замислен очи.
— Обаче Робърт е прав, нали? — рече тихо той. — Ние подкрепихме претенцията на дядо му срещу тази на Балиол. — Той погледна Уишарт, когато епископът не отговори. — А сега се бием в името на крал, който никога не сме искали.
— Каквито и да са личните ни резерви, ти и аз сме се заклели пред Бога да бъдем верни на Балиол.
Джеймс като че ли искаше да каже още нещо, но не го направи. Не беше време за такива спорове. Вместо това предложи вино на епископа.
— Ще подкрепиш ли решението ми да му бъде позволено да остане?
Епископът прие чашата, предложена му от слугата на лорд-стюарда.
— При едно условие — каза той, като отпи глътка. — Няма да му казваме за плана ни.
— Ако му кажем, би могъл да ни бъде от по-голяма полза.
Уишарт беше непреклонен.
— Не. Не и докато не се убедим, че може да му се има доверие. — Епископът вирна назад глава и пресуши чашата. — Скоро ще узнаем това. Съгледвачите ни казват, че англичаните идват откъм долината Нитсдейл. Пърси и Клифорд ще пристигнат всеки момент.
51
Денят стана по-хладен заради силния вятър. Тревата по полето трептеше на големи сребристи вълни. По бреговете на река Ървин дърветата се огъваха. Отвъд реката широкият път, който водеше към пристанището, беше изпълнен с множество хора, развели ярки знамена на фона на намръщеното небе.
Робърт стоеше мълчаливо и наблюдаваше кавалерията и бавно следващите я редици на пехотата, която се виждаше благодарение на наклонения терен. По негова преценка конниците бяха неколкостотин, а пешаците — три пъти повече. Отново премести поглед върху предните редове, където се издигаха високо две знамена. Загледа се по-дълго във все по-ясно очертаващия се син лъв на златен фон.
Не се изненада, когато му казаха, че към пристанището са се насочили Хенри Пърси и Робърт Клифорд. Пърси беше назначен за губернатор на Галоуей и Еър и след като епископ Бек го нямаше, а шерифът на Ланарк беше мъртъв, той беше станал английският главнокомандващ в Западна Шотландия. Като се прибави и фактът, че Пърси можеше бързо да свика под знамената новобранци от своите намиращи се наблизо имения в Йоркшър, най-вероятно беше Кресингам да изпрати именно него срещу бунтовниците. Въпреки безпокойството да срещне бивши другари дълбоко в себе си Робърт беше уверен, че те поне щяха да го изслушат. Бяха воювали рамо до рамо; бяха посрещали заедно смъртта. Те гледаха на него като на брат.
Сега, наблюдавайки приближаването на внушителната армия, оптимизмът му започна да се изпарява.
До Робърт стоеше епископът на Глазгоу, широко разкрачен, с ръце, скръстени на гърба като упорито растение, забило дълбоко корени. От лявата му страна с непроницаемо изражение стоеше лорд-стюардът. Заедно с тях бяха буйният лорд Дъглас и Уилям Уолъс, който се извисяваше над всички. Стойката на Уолъс беше най-отпусната, но сините му очи издаваха крайно нетърпение. Над гърба му, препасан с ремък, стърчеше огромен меч. Издрасканото голо острие беше дълго метър и шестдесет, а обвитата с кожа дръжка над кръстатия предпазител беше дълга още педя. С него бяха двамата му командири. Единият беше плешивият мъж, за когото Робърт беше научил, че е братовчед на Уолъс. Адам, както се казваше той, продължаваше да носи необичайното за такъв като него кожено наметало, което очевидно беше трофей, взет от кабинета на мировия съдия в Скун.