— Тази работа се проточи твърде дълго — изръмжа Пърси и сложи ръце на масата. — Трябва да арестуваме хората, които имаме тук — каза той на Клифорд, — и да оставим сър Хю и баща ми да се справят с Мъри и бунтовниците на север. Както и ще направят — добави той, поглеждайки Джеймс.
— Можете да го сторите, лорд Пърси — обади се Уишарт, преди Клифорд да успее да отговори, — но ако ни арестувате сега, проблемът с армията ни ще продължи да стои пред вас. Със сигурност не можете да арестувате всички, нали? — Тонът му беше рязък и предизвикателен, но очите му игриво проблясваха. Явно му беше забавно.
— Не — отвърна студено Пърси, — но можем да ги насечем на парчета на бойното поле. За разлика от вас към тях няма да бъде проявено уважение.
— Е, съмнявам се, че те ще се изправят срещу ви на бойното поле. Най-вероятно ще се скрият в гората и няма да чуете нищо повече за тях, докато не се надигнат някъде другаде.
Робърт погледна епископа, обезпокоен от опасната игра, която играеше. Англичаните не трябва да разберат, че точно това беше станало. Мислеше, че няма да успеят да се преструват толкова дълго, но английският лагер беше на миля от техния и трябваше да признае, че отдалеч лагерът на шотландците създаваше впечатлението, че е пълен с хора. Уолъс беше оставил част от мъжете си, за да поддържа това впечатление, и шатрите продължаваха да са разпънати. Дъглас и лорд-стюардът водеха доста воини със себе си и те заедно с известен брой местни жители, които бяха убедили да им помогнат, продължаваха да не будят съмнение у невнимателния наблюдател, че нещо се е променило. Въпреки това за момента не беше много разумно да се правят каквито и да било намеци за това. Ако Пърси и Клифорд разберяха, че Уолъс и повечето от хората му бяха напуснали Ървин преди седмица, тогава много бързо щяха да се окажат оковани във вериги на път за Тауър.
Джеймс Стюарт също хвърли предупреждаващ поглед на Уишарт.
— В тези преговори проявихме пълно уважение към вас — каза той, насочвайки вниманието си към намръщените английски рицари. — Няма нужда от заплахи. Ние четиримата ви дадохме думата си, че ще се предадем на милостта на краля, но за да предотвратим по-нататъшно насилие, трябва да останем тук. Бунтовниците ще имат нужда от съветите ни. — Той разпери ръце, за да подчертае искреността си. — Това е в интерес на всички ни.
— Ако ни арестувате сега — добави Уишарт, — кълна се в Бога, че няма да можете да спрете този бунт.
Разговорът продължи да се протака по същия начин, както през цялата изминала седмица, преминала с гръмотевични бури, предвестници на месец юли, и непоносимо горещи дни, в които мъжете от шотландския лагер се хвърляха във водите на реката, за да се разхладят.
Робърт усети, че започва да губи нишката на разговора. Погледна към английския лагер, който се простираше по посока на морето. След него бреговата линия се издигаше в изсъхнали поля и рушащи се скали към Еър и Карик. Откакто на деветнадесет години беше посетил Търнбери, преди да замине за Англия, не бе стигал по близко до дома на детството си — единственото време, което беше прекарал в графството си, след като му бе прехвърлено на него. Сети се за Афраиг.
„Там има много страдание. Дойдох да разбера дали можем да възлагаме надежди на теб. Нашият господар.“
Сега поне, когато англичаните бяха заети тук с преговорите, те нямаше да тормозят хората му. Робърт погледна Клифорд, който продължаваше да говори. Хенри Пърси не сваляше очи от него. Заплахата в очите му го накара да се размърда на мястото си и отново да се върне към действителността.
Робърт запази мълчание през по-голямата част от преговорите, докато предишния ден потискащата жега и арогантността на Пърси му дойдоха в повече и като обвини лорда, че навлиза без позволение в земите му, той поиска да му бъдат изплатени компенсации. Пърси веднага реагира с ругатни и заплахи. Двамата се бяха изправили с ръце върху дръжките на мечовете, но Клифорд и Джеймс се намесиха и прекратиха спора. Робърт беше препуснал обратно към шотландския лагер пред Джеймс и другите, пришпорвайки коня си в бесен галоп, докато и двамата се запъхтяха и плувнаха в пот. През цялото време не го напускаше споменът как Пърси и Клифорд мъкнат Камъка на съдбата от олтара в Скун, а той ги придружава с изваден меч, за да ги отбранява.
— Оставаме в задънена улица — казваше уморено Джеймс. — Нека се върнем към разговорите утре.