Видя, че оттатък, в шатрата на лорд-стюарда, фенерите продължаваха да светят. Сега те бяха вътре — Уишарт и другите, и обсъждаха бъдещето му и това на дъщеря му. Е, можеха да говорят каквото си искат. Той вече беше приключил с думите.
Гневът го беше накарал да вижда по-ясно и по-хладнокръвно нещата. Беше премахнал съмненията и нерешителността и му беше посочил само един път. Не многото пътища, които беше виждал през тези последни седмици, дори през последните години, а само един път, който водеше до едно място. Този път беше опасен и той не знаеше какво ще срещне по него. Обаче знаеше с абсолютна сигурност, че трябва да го поеме. Всичко го водеше натам.
Чуха се стъпки — приближи се Александър.
— Тръгваме — каза тихо лордът.
— Жените готови ли са? — попита Робърт, без да се обръща.
— Да. Ще слязат при реката заедно със слугите. Хората ми ще тръгнат с тях. — Александър сниши още повече глас, когато покрай тях минаха трима рицари с герба на лорд Дъглас върху туниките. — След стрелата ескортът няма да предизвика подозрения. Нес и Уолтър ще чакат с конете при реката. Половината оръженосци са вече там, а останалите скоро ще се присъединят към нас. — Александър замълча за миг. — Сигурен ли си в това?
— Да.
— Ще се досетят къде си отишъл. Могат да те последват.
— Не и след като ще трябва да приключат преговорите. Дори Пърси няма да рискува бунтът да продължи само за да ме преследва. Докато някой дойде да ни търси, Търнбери ще бъде готов да се отбранява. — Робърт се обърна към Александър: — Трябва да знам, че сте с мен.
Александър се усмихна.
— С теб сме.
— Ще трябва да изоставим шатрите и каруцата — каза Робърт и огледа лагера. — Обаче нощите са топли и имаме одеяла. — Той видя Катрин и Джудит да се измъкват от шатрата. Прислужницата държеше дъщеря му с едната ръка, а с другата — ведрото, с което вземаха вода от реката. Джудит беше с нея, изглеждаше уплашена. Тя също държеше едно ведро, в което бяха някои от вещите им. През цялата вечер те предпазливо се бяха подготвяли да напуснат лагера, като отнасяха малко по малко разни неща до брега на реката, където Нес беше отвел Уатах и конете. Робърт му беше наредил на висок глас да ги отведе на по-добро пасбище.
Когато жените се отправиха надолу по склона, Катрин заговори непринудено на висок глас на кърмачката, изпълнявайки своята част от плана. Робърт кимна на Александър.
— Ще се срещнем при реката.
Изправи се, мина през хората, насядали в кръг около огньовете, покрай опразнените шатри и през странно смълчания лагер. Зад него техният огън бавно изчезна в мрака. Отпред, в далечината, се виждаха очертания на хълмове, а над тях в мрака звездите светеха като маяци.
54
Мъжете с мъка вдигнаха каменния блок. Тежкото им дишане изпълни параклиса. Отвъд цветната завеса, която закриваше гробницата на Изповедника, се чуваше как дъждът се стича по високите прозорци. Вътре в Уестминстърското абатство беше хладно. През сводестите арки зад подиума, определен за църковния хор, се процеждаха снопове бледа светлина, проникваща в смълчания параклис, където благородниците спяха под позлатените надгробни плочи в очакване на деня на Страшния съд. На бледата светлина Камъкът на съдбата се белееше като покрит със скреж.
Крал Едуард наблюдаваше как мъжете положиха камъка в дупката, където трябваше да бъде седалката на украсения със сложни орнаменти стол. Близо до него стоеше майсторът художник, който беше изписал стола за коронацията с лика на седнал крал, заобиколен от митични птици и пълзящи цветя. Когато двамата мъже отстъпиха назад, третият взе дървената седалка, която трябваше да покрие камъка, и я намести върху него. Така символично Шотландия оставаше подвластна на Англия.
Едуард нямаше намерение да сяда на този трон. Той беше приготвен за неговия наследник и онези от неговата династия, които щяха да го последват в бъдеще. Години по-рано в Бордо беше накарал да нарисуват една фреска, която изобразяваше крал, заобиколен от рицари, носещи символа на дракона. На рисунката кралят, седнал на каменен трон със златен обръч на главата, държеше в ръце пречупен меч и златен жезъл. Сега този образ почти беше станал реалност. Подобно на Брут и Артур преди него, името му щеше да се помни хиляда години напред. Тронът на Шотландия, короната на Артур, мечът на Изповедника — тези древни символи на суверенитета на Британия бяха изложени на показ в сърцето на кралството му пред гробницата на неговия съименник. Това трябваше да бъде най-великият ден. Той трябваше да отбележи изпълнението на клетвата, която беше положил преди двадесет и три години, когато влезе бос в това абатство по килим от цветя.