Още чуваше биенето на барабаните.
Подобно на сърдечен ритъм, бавно и тържествено, звукът отекваше от сградите на Уестминстърския дворец. Едуард пристъпваше с ритъма на барабаните, босите му крака тъпчеха ухайния килим от алени рози и нежни бели лилии. Цветята, внимателно прочистени от бодли, бяха раздадени тази сутрин на тълпите, струпали се по широкия булевард от двореца до абатството. Жените се кръстеха, докато той минаваше. Мъжете навеждаха глави, а децата биваха вдигани, за да могат в следващите години да разказват на синовете и дъщерите си, че са били там и са видели деня, в който е бил коронясан техният крал.
На фона на безкрайното синьо августовско небе от балюстрадите и арките се вееха знамена, сложени там заради коронацията. Много от поданиците му ставаха свидетели на такова събитие за първи път. Само мъже и жени с прошарени коси си спомняха коронацията на баща му преди повече от половин век.
До Едуард вървеше Елинор, сияеща в роклята си от бяла коприна, отрупана с перли. Бяха се върнали в Англия преди три седмици. Тя беше с него, когато пое кръста и замина на кръстоносен поход, беше с него през всичките месеци в Палестина — месеци, през които се водеше войната срещу сарацините, когато му се роди дъщеря и беше направен опит да бъде убит от мамелюкския султан Байбарс. Беше с него и когато пристигнаха пратеници от Англия, за да му кажат, че баща му е мъртъв.
Докато вървеше до него, воалът пред лицето на Елинор се беше повдигнал. Когато Едуард улови погледа й, тя му се усмихна. За нея това също беше паметен ден. Щеше да влезе в абатството, да застане пред множеството като негова съпруга и да излезе като негова кралица.
Шествието водеха епископи и свещеници, пременени в церемониални одежди. Някои от тях клатеха кадилници, от които се разнасяха облаци тамян. Зад Едуард и Елинор следваха внушителна група от графове и барони, лордове и рицари, качени на бойни коне с покривала, всички извадили на показ семейните си гербове върху туники, щитове, пряпорци и парадни конски сбруи. Графовете начело на тази процесия носеха символите на кралската власт: Куртана, жезъла скиптър, както и обсипаната със скъпоценни камъни корона. Когато духовниците влязоха в абатството, следвани от кралската двойка, конниците не спряха и вкараха конете си в сводестата зала. Абатството беше осветено от хиляда свещи, чиито пламъци се отразяваха от боядисаните в златисто стени, от прозорците от цветно стъкло, от гробниците от мрамор и оникс, от мозайките и цветните завеси. От колоните се поклащаха още знамена от златиста коприна.
Едуард мина покрай редиците мъже и жени, изпълнили галериите, за да стигне до края на коридора, където беше издигнат дървен подиум, толкова висок, че под него можеше да влезе ездач на кон. Върху украсената с алени флагове платформа чакаше архиепископът на Кентърбъри. При стъпалата на платформата кралската двойка спря. Въздухът се изпълни с дрънчене на юзди и пръхтене на коне.
Едуард изчака, преди да изкачи стъпалата на платформата, гледайки към Елинор. Тя му се усмихна под прозрачния воал. Той се обърна и изкачи сам стъпалата под свода на Уестминстърското абатство.
Колко дълго беше чакал този ден?
Предишната вечер беше прекарал последните си часове като обикновен смъртен, сам във великолепната стая в двореца, където издъхна баща му. Спалнята беше украсена с изрисувани върху стените сцени, най-ярките от които изобразяваха коронясването на Изповедника. В тази стая, заобиколен от лицата на отдавна починали мъже и от призрака на баща си, Едуард беше налегнат от спомени.
Смътно си спомни как като момче майка му беше обгърнала здраво раменете му, докато наблюдаваше как баща му отплава от Портсмът на път за Франция без него. Веднага след този спомен дойде образът на баща му в двореца, мълчалив и мрачен, докато го чакаше да замине в изгнание. Едуард си припомни и пристигането на рода Валънс и щедрите подаръци от земи и пари, с които ги обсипа баща му, които така разгневиха неговите английски големци. Спомни си нарастващите размирици в Уелс, протестите и стиснатите юмруци на бароните в парламента и как Хенри се беше свил пред нападките им. Спомни си кръстника си Симон де Монфор, надвесил се като харизматичен полубог над баща му, както и сгърчилото се от мъка лице на краля, когато беше научил за съюза на Едуард с неговия предател.