Постепенно спомените избледняха и остана само един — как баща му излиза, накуцвайки, през портите на манастира в Луис и как Монфор и хората му се усмихват ехидно на светлината на факлите като вълци, чиято плячка върви, без да подозира, право към тях. Те се блъскаха, нетърпеливи да видят унижението на краля: как се изправя смирен пред своя победител в гражданската война, Божият воин, човекът, поел кралството на Хенри, лишил го от властта му. Точно тогава повече от всеки друг път, дори и когато беше в изгнание в Гаскония под знамето на дракона и сред прогизналите от дъжда поля на Уелс, Едуард се беше уплашил истински, че няма да доживее да носи короната.
Доста време бе изминало до този ден.
Едуард приближи архиепископа, който го чакаше на платформата. Там, застанал под един слънчев лъч пред тълпата, той положи клетвата на коронацията. Гласът му проехтя, когато обеща да защитава църквата, да раздава правосъдие и да защитава правата на Короната.
Когато свърши, архиепископът го поведе през облаци тамян надолу по стъпалата на подиума към високия олтар. Там, под звучните гласове на хора, който мощно запя, мантията на Едуард беше свалена, разкривайки проста ленена риза под нея. Като пое купата с миро от епископа на Лондон, архиепископът пристъпи към помазването, което щеше да превърне Едуард от човек в крал. Архиепископът запя на латински и потопи пръст в мирото. Поколеба се с пръст пред гърдите на Едуард.
Едуард погледна надолу и разбра какво беше накарало архиепископа да спре. Точно над сърцето през отворената риза се виждаше сбръчканата кожа на грозна рана, нанесена от убиеца, изпратен от султан Байбарс да го убие.
Нападателят беше дошъл предрешен в жилището му в град Акра с подаръци и писмо от Кайро. Елинор беше при него, когато мъжът нанесе удара. Едуард отхвърли убиеца, блъсна го в стената и му нанесе няколко удара с юмрук, преди рицарите му да дръпнат назад човека и да го прободат. Едва когато Едуард се обърна, олюлявайки се, към Елинор и видя ужаса, изписан на лицето й, разбра, че е намушкан. Кинжалът, забит донякъде в гърдите му, не беше улучил сърцето, но това нямаше значение — оръжието на убиеца беше натопено в отрова. Когато падна на колене, останал без дъх, Елинор се беше втурнала към него. Нейната ръка измъкна кинжала и горещата му кръв се разля по гърдите. Последното нещо, което си спомняше, беше устата й, прилепена към зейналата рана и окървавените й устни, които се опитваха да изсмучат отровата. Когато дойде в съзнание, Елинор плачеше, цялата в кръв, в прегръдките на прислужницата си, а рицарите му наблюдаваха мрачно как един опитен арабски хирург зашива раната, карайки цялото му тяло да се разтърсва от болка.
Архиепископът протегна ръка и помаза с миро гърдите на Едуард. После отново взе стъкленицата със скъпоценното миро. Едуард коленичи, а хорът запя още по-мощно. Притвори очи, докато латинските думи звучаха над него, и усети хладното миро да се стича по главата му.
Помазването приключи и той се върна на подиума. От наблюдаващото множество се понесе мощна въздишка, когато той изкачи стъпалата вече като крал телом и духом, преобразен като самия Христос. Сега графовете, които носеха символите на кралската власт, пристъпиха напред, за да предадат на новия си крал атрибутите на кралството: златиста туника и мантия, Куртана и жезъла скиптър. Короната беше последна, с инкрустирани в нея рубини, сапфири и смарагди, големи като очи. Когато беше положена на главата му, Едуард се изправи сред възгласите на поданиците си.
Алилуя! Да живее кралят!
Мислено си представи как баща му върви, накуцвайки, към Симон де Монфор и разбунтувалите се барони.
Кълна се в Бога, че никога няма да сведа глава пред един враг. Те ще разберат това.
Ще го разберат.
Под продължаващите гръмки възгласи, които ехтяха из Уестминстърското абатство, той протегна ръка и вдигна короната от главата си. Минаха няколко секунди, но хвалебствията и възгласите постепенно стихнаха и хората се спогледаха, питайки се какво прави.
— Заставам пред вас като крал.